Остана безмълвна, придърпа одеялото до брадичката си и се обърна с лице към стената — все едно му беше казала да си върви.
Той излезе, но остана с неприятно, парещо чувство. Съзнаваше, че бърка, задето я обвиняваше безпричинно и немотивирано. Трябваше да търси вината единствено в своите нужди и вътрешни пориви.
Но не го направи. Не можеше. Беше разкъсан между работата си на плантацията, растящите нужди на децата и греховете си от миналото — в никакъв случай не биваше да се влюбва в жена си.
Моник
Април 1864
Взирам се в заключената врата с желание да видя Рейчъл отново, тъй като тя е единствената ми надежда да се измъкна оттук.
Днес Робърт и аз се скарахме страхотно. Отвращава ме, когато е пиян, а за нещастие още веднъж направих грешката да му покажа, че съм недоволна от него. Толкова е ядосан, че се опасявам, че няма никога да ме освободи от тази стая.
За всичко е виновен Стивън. Опако дете, хиляди пъти съм му казвала да не играе с брат си в покоите ми. Днес обаче не ми се подчини от злоба. Хвана ме предизвикателно за ръката, за да ме спре, когато исках да напъхам Андрю в гардероба. Изкрещях му с все сили, но на Стивън не му мигна и окото. Ударих го по лицето с четката си за коса, но не проля дори една сълза.
— Инатлия си като баща си — побеснях. — Дру ми се присмива по същия обиден за мен начин.
— Чичо Дру не ми е баща — изплю в лицето ми.
— Не е ли? Я се погледни в огледалото! Преброй на пръстите си! Какво мислиш означава, че си се родил осем месеца, след като се оженихме с Робърт?
Бях щастлива да видя как съмнението изгрява на лицето му. Но удоволствието ми не трая дълго. Щом вдигнах поглед, съзрях, че Робърт стоеше на прага и ни слушаше, беше величав в своя гняв.
Заповяда на момчето да излезе и започна да се приближава толкова бавно, че сърцето ми имаше време да слезе чак до петите. „Ще ме убие“ — помислих си, но той се олюля, спъна се в табуретката ми за крака и изгуби равновесие. Успокоих се, представляваше непохватно нищожество, пиян глупак.
— Погледни се на какво приличаш — присмях му се. — Дори не можеш да стоиш прав. Безценният ти Стивън е щастливец, че няма да се обръща със „Сър!“ към едно толкова трогателно подобие на мъж.
Тогава се надигна и се приближи. Удари ми такъв шамар, че се намерих на пода.
— Уличница! — изля гнева си. — С родния ми брат ли си ми изневерила?
— Той е повече мъж, отколкото ти би могъл някога да бъдеш — изкрещях му. — А какво е това „повече“ — можеш да се досетиш.
С удоволствие наблюдавах как думите ми го засегнаха и очите му се замъглиха от обида. Не мисля, че някога е изглеждал повече паднал духом.
Но не ми позволи да вкуся от сладостта на победата си. Със злобна усмивка ми съобщи, че отсега нататък ще ям сама в стаята си. Всъщност, нямало да излизам от нея. Само господ знаел чий живот съм щяла още да съсипя, ако ми позволял да изляза на свобода.
Най-напред помислих, че се шегува. Идеята да ме държи затворена ми се стори твърде средновековна и варварска. Но не можех да се съмнявам повече в намеренията му, след като затръшна зад себе си вратата и резето щракна.
Стоях зашеметена. Загубих десет минути в опити да си отворя. Сетих се за прозорците на верандата, но отвън пазеше Джаспър, а другите роби ги заковаваха с дъски.
Най-напред ми идеше да хвърлям и да троша, но преодолях безумната си ярост. Вещите бяха моя собственост и ако трябваше да живея в този затвор, по-добре щеше да бъде да имам удобства. Освен това зная, че рано или късно Рейчъл щеше да дойде при мен. Дори Робърт не беше такова чудовище, че да ми откаже прислуга.
Ах, чувам ключа да се превърта и ето, влиза Рейчъл! От усмивката й разбирам, че всичко е наред.
Май 1864 г.
Горкият Робърт!
Сам си го търсеше, като идваше всяка нощ да ми се присмива. Подпийнал, смърдящ на бренди, наслаждаваше се на властта, която има над мен.
Най-после ми разкри истинската причина за изгнанието ми. Заплаши, че нямало да ме пусне, докато не му кажех къде бях скрила скъпоценните си камъни.
Протестирах, казах му, че съм ги заслужила. Какво си въобразяваше — че съм се забавлявала от мечешките му ласки? Или че бих понесла докосването му, след като съм била с брат му?
Толкова лесно беше да предвидя реакцията му. Той побесня. Приближи и започна да ми отправя упреци, а аз използвах възможността да разкъсам дрехите му и да го оскубя. Открих, че и аз бях разлютена и, откровено казано, дълго време бях без мъж. Робърт като правило беше неспособен любовник, но разгневен беше превъзходен.
Изпитах удоволствие от секса и особено — от отвращението му от самия него при напускането на стаята ми, но най-голямо удовлетворение получих от придобивките, които стисках в ръката си.