— Върнете се вкъщи, друго не е необходимо. Когато започне наводнението, не желая децата да се озоват наблизо.
— И ние искаме да помогнем — каза му Стивън сериозно. — Вече не сме малки.
Колкото и изтормозен да беше, Дру намери време да го погледне.
— Зная, че не сте, но не желая да рискувам, можете да се удавите.
— Не се безпокой — намеси се с пискливо гласче Андрю. — Ники ни научи да плуваме.
Дру погледна въпросително Моника и тя прибързано поясни:
— Наученото няма да ви помогне много в бушуващата вода, момчета, но вероятно бихме могли да окажем помощ с нещо друго. Някой трябва да пълни чувалите, с които укрепваш насипа, нали? — обърна се към мъжа си. — Не може ли да се заемем с това?
— Разполагам само с една лопата и чувалите ми вече свършват.
— Тогава ще копаем с нея и ще гребем земята с ръце. Що се отнася до торбите, можем да напълним наличните и да потърсим още — каза му натъртено. — Предупреждавам те, няма да се откажа така лесно.
Той прокара ръка през мократа си коса и викна към един от работниците:
— Джеми, вземете вагонетката и идете с госпожа Самнър и момчетата горе в работилницата опушване на месо. Глиненият под там е достатъчно сух — обърна се пак към жена си — и ще ви бъде лесно да копаете. Джеми ще ни донася пълните чували.
Тя кимна с глава. Мислите й препускаха напред, сети се за чувалите с брашно, захар и боб в складовото помещение. Ако временно ги пресилеха другаде, можеха да използват торбите тук и да ги напълнят с глина.
Дру се върна на предишното си място, Моника тръгна към вагонетката. Наблюдаваше го как работи пряко сили и го нарече мислено „двуличник“. Изкарваше се песимист, но очевидно нямаше никакво намерение да се отказва. Изпълни се с гордост, че този човек беше неин съпруг.
„Или поне един от многото“ — поправи се, като си спомни за пръв път от няколко седмици насам предишната си женитба. Но Дерек беше само бледо копие на съпруг. Трудно й бе да си го представи как се бори по подобен начин за спасяването на семейното имение. По-скоро вече щеше да го е продал или заложил, или пък щеше да е съсипал плодородната почва, превръщайки я в игрище за голф.
Стигнаха работилницата за опушване на месо, решени повече от всякога да помогнат. Тя изпрати Андрю до дома, за да помоли Аби да изпразни още чували. Джеми копаеше глинестата почва, а тя и Стивън пълнеха с ръце чувалите. Преброи торбите, с които разполагаха. Пет имаха тук и още шест — в склада, общо правеше единадесет. Представи си придошлата река и прецени, че нямаше да стигнат.
Андрю се върна след минути и с готовност се зае да помага. Каза им, че Аби вече била в склада и Мъничето щяла да донесе торбите, щом ги изпразнели.
Напълниха осем и ги поставиха върху вагонетката. Моника предложи да ги откара сама, за да можеше Джеми да продължи да копае.
Аби направи каквото можа и се върна в склада, за да провери дали не можеше да намери още нещо подходящо. Стигна до заключението, че в краен случай щяха да използват за пълнене калъфките за възглавниците.
Когато Моника пристигна при Дру и останалите, видя, че критичният момент вече бе настъпил. Мъжете грабнаха торбите, вдигнаха ги на рамене и тичешком се запътиха към брега. На лицата им се четеше отчаяние, реката прииждаше бързо и не достигаха хора и чували. Всеки момент водата щеше да прелее.
Отправи поглед към мъжа си, дъждът шибаше лицето му, мократа му коса беше прилепнала.
— Няма да се отказваме — започна, но чу някакъв звук.
Наостри уши и възбудата й нарасна.
— Слушай, не е ли това шум от двигател?
— Пристига параход — потвърди Джаспър до тях. — Изглежда, ще спре тук.
Моника се взираше през пелената на дъжда и беззвучно произнесе молитва.
Сякаш в отговор от предната палуба на кораба й извика Дарси О’Брайън. Без да му мисли повече, тя изтича към пристана.
Поради бясното течение закотвянето на парахода се оказа нелека задача. Хората наскачаха и започнаха да хвърлят припасите, преди да бяха затегнати въжетата. Дарси слезе пръв и започна да раздава заповеди наляво и надясно. Моника се затича и го прегърна силно и с благодарност.
— За малко не закъсня, полковник О’Брайън!
— За последен път се проявявам като офицер от армията. — Усмихна й се и я прегърна, след това я отблъсна леко от себе си. — Как е положението? Може ли да се избегне наводнението?
— Само ако побързаш. Вече използвахме и последния чувал.
— Няма значение. Донесохме доста, а също и лопати. Придружават ме и една дузина яки войници.
— Какво става? — попита Дру зад тях.
Дарси я пусна и Моника се завъртя с лице към съпруга си.
— Дарси дойде, за да ни спаси — изрече почти без дъх.