„Моето семейство“ — помисли си затрогнат, като си спомни как му се бяха притекли на помощ днес. Инициативата беше дошла от жената, която ги държеше в обятията си.
„Ах, Ники! — помисли, като забеляза точицата кал, засъхнала на лицето й. — Защо не ти благодарих, не избърсах нежната ти буза и не ти показах колко много означаваш за мен?“
Тя ли бе превъплъщението на лъча надежда?
Усмивката му угасна, когато си спомни как се бе затичала към Дарси. Затова и нищо не й беше казал, думите заседнаха в гърлото му. Съдейки по начина, по който прегърна най-добрия му приятел, личеше, че нямаше да е далеч денят, в който слънцето на надеждата щеше да залезе.
Позволи си един прощален поглед, след което се опита да си втълпи, че това бе семейството на Робърт, а не неговото. Искаше му се да се изтегне до тях в леглото, но не им принадлежеше.
Духна свещта и тихо напусна стаята.
Дру седеше пред писалището си и зяпаше през прозореца. Виждаше новата част на дигата и това го изпълваше с усещането за добре свършена работа. Бяха изминали три седмици от деня на надвисналото нещастие, тогава беше работил така, както никога през живота си.
„А от три часа се мъдря пред масата“ — помисли си с гримаса.
Наближаваше обяд, а още не бе съставил писмото. Не беше лесно да молиш приятел за заем. Да потисне гордостта си за него се равняваше по трудност на гълтане на гвоздеи, с такава мъка изливаше молбата си на хартия.
Особено след фарса с насипа. Познаваше добре Старгел и беше уверен, че старият му познайник имаше сърце от камък. Някой му бе платил за чувалите и лопатите. А единственият със средства, пари и мотивация беше Дарси.
В деня на бурята, която за малко щеше да разори фамилното имение, Дру установи, че бе готов на всичко, включително и да се моли на колене, но да не допусне изпадането в беда. Не просто спасяваше на наследството си или средствата за съществуване. Опасяваше се, че Ривърз Едж беше единственото, което задържаше Ники.
Беше видял с каква жар тя шеташе в къщата през последните две седмици, колко удоволствие и гордост получаваше от чистенето, възстановяването и украсяването на стаите с по-стари и създаващи уют мебели, извадени от тавана.
Огледа с усмивка подобренията в кабинета си. Бяха изчезнали отвратителните плюшени завеси. Вместо с тях, прозорците бяха украсени с леки зелени и бежови пердета, които пропускаха светлината, но не и горещината. Полиците бяха преподредени и почистени от прахта, върху тях имаше няколко вази с живи цветя, току-що откъснати от градината. Писалището му беше преместено точно срещу прозореца и останалото пространство бе използвано за плюшеното канапе, поставено в ъгъла, и два удобни стола пред камината.
Майка му би нарекла това „обличане на къщата за през лятото“, но независимо от термина кабинетът му бе придобил свеж вид. Всичко в Ривърз Едж беше подредено, навсякъде бяха поставени нови, чисти завеси, а подът бе излъскан и блестеше. За пръв път от дълго време насам къщата изглеждаше като истински дом.
— Зает ли си? — попита го Стивън внезапно.
Бе застанал на прага на вратата, слабото му тяло беше в поза, удобна за побягване дори и при най-малкия намек за отказ.
— С нищо, което не може да почака. — Опита да не поглежда към недовършеното писмо.
Момчето не би дошло, ако не се безпокоеше за нещо. Стивън пристъпи в стаята.
— Ники и аз… говорихме. Решихме, че трябва да го разисквам с теб.
„Беше ли му дошло времето? — помисли си леко разтревожен. — Какво трябваше да знае за секса момче на неговата възраст?“
— Не зная как да започна — поколеба се момчето. — Малко е особено.
Дру, сериозен, кимна с глава. Ако Стивън искаше да си поприказват — защо да не го направеха сега. Надигна се от писалището и го покани с жест на дивана. По-добре беше да разискват и да приключат с тази тема, независимо че и двамата се чувстваха неловко.
— Зная какво имаш предвид — каза на племенника си, като се разположиха. — На твоята възраст изпитвах същите чувства.
— Искаш да кажеш, че дядо ми също не е бил твой баща?
Дру почувства сякаш нещо го бодна в корема.
— Нещо не разбрах.
— Само си мислех… — Стивън замърда неспокойно. — … Трябва да ти кажа, че зная, че си моят истински баща.
Беше си задавал този въпрос в продължение на много години, а ето че днес момчето дойде само и хвърли в лицето му истината. Беше се изразило със сериозност като възрастен, без да издаде вътрешните си чувства. Дали се радваше или беше разочаровано?
Нещо повече — запита се как, по дяволите, беше узнало?
— Ники ли ти каза?