Тя беше оплакала загубата му, след като той беше излязъл от живота й. През всичките години го беше държала в мислите си. Макар да знаеше, че спорът с него подхранва пламъците на гнева му, не можеше да постъпи иначе. Крис я беше наранил. Заради него се оказа изгонена от обществото, презирана от собственото си семейство и отбягвана от приятелите. След смъртта на баща й Рейфърд беше станал неин настойник и мъчител. Какво би казал Крис, ако знаеше, че Рей се беше опитал да продаде невинността й, за да си плати комарджийските дългове?
Това, реши тя, беше нещо, което никога нямаше да каже на Крис. Той може би щеше да й се присмее и да й каже, че точно това си е заслужила.
— Не съм толкова безсърдечен, колкото ме мислиш — каза Крис. — Обещах ти, че ще те върна в Англия, и ще го направя, но след това ще се справяш сама. Жени като тебе винаги си падат на краката.
Смутеното й изражение показваше колко са я наранили думите му. Тъкмо тя трябваше да бъде по-сърдитата, тя беше изгубила най-много — репутацията си и мъжа, който би могъл да помогне на семейството й да се отърве от беднотията.
Пръстите на Крис стиснаха раменете й. Господи, колко беше красива. Седемте години не бяха отнели от красотата й. Той си спомни колко я беше обичал, как отчаяно искаше да я направи своя, въпреки че нямаше пари. Само ако тя можеше да го изчака, докато баба му почине и му остави наследство. Но не беше имала търпение да се сдобие е титла, за да го чака.
Софи се опита да се освободи от ръцете му. Той отказа да я пусне. Раменете й трепнаха, мълчанието й казваше повече от всякакви думи. Той осъзна, че я е наранил, и нямаше представа как да поправи това или дори дали иска да го направи. Искаше да я разтърси и в същото време да я целуне, второто надделя. Дръпна я грубо към себе си. Свеждайки глава, плени устата й. Целувката му не беше нежна, не беше и искал да бъде такава. Продължи да я целува, докато тя не омекна в ръцете му. Тогава я отстрани от себе си със смаяно изражение.
— Не! Няма да позволя отново да ме изкушаваш. — Трябваше да я отдели от себе си. Вече не искаше да знае каква беда я е докарала на кораба му или каква опасност я застрашава, когато се върне в Англия.
— Никога…
Той протегна ръка.
— Не искам да го чувам. Желанието ти ще бъде изпълнено. Ще се преместя от тази каюта до края на пътуването. Няма да те занимавам с присъствието си. Ще пратя Каспър да пренесе нещата ми.
В последните дни от пътуването Софи се чувстваше самотна и изолирана. Крис й липсваше в много отношения. Дори екипажът трябва да беше заподозрял, че нещо не е наред помежду им, защото започнаха да я избягват. Мейпс рядко отделяше време да я забавлява с триковете е връзване на възли и макар че господин Блейн й хвърляше съчувствени погледи, вече не я търсеше, за да си говорят. Добросърдечният Каспър още се грижеше за нуждите й и не се отнасяше по-различно към нея. Тя почти не виждаше Крис, защото той се държеше на разстояние и внимаваше да не я поглежда в очите.
Няколко дни след експлозивния й разговор с Крис Каспър се втурна в каютата, за да й каже, че са видели земя. Софи побърза да излезе на палубата, засланяйки очите си от заслепяващата слънчева светлина, докато оглеждаше хоризонта. Тогава я видя — изумруденозелен накит, огрян от слънцето под безоблачно синьо небе. Над сушата се издигаше горист планински хребет.
Софи вдигна лице към слънцето, нямайки търпение да стъпи на твърда земя и да изследва острова. Надяваше се да не е необходимо да тръгне веднага обратно за Англия, защото Ямайка я заинтригува. Искаше да разгледа острова, преди да се върне у дома към едно несигурно бъдеще.
— Госпожице, капитанът каза, че ще пристанем в Кингстън утре сутрин.
Софи се усмихна на Каспър. Това момче щеше да й липсва.
— Предполагам, ще останеш на борда с господин Блейн, когато „Безстрашни“ напусне Кингстън.
— О, не госпожице, никога няма да изоставя капитана. Двамата сме неразделни. Ще отида с него в Сънсет Хил.
— Сънсет Хил?
— Да, госпожице, това е името на неговата плантация. Още не съм я виждал, но щом му харесва на капитана, ще ми хареса и на мене.
Софи обърна поглед към зеления остров, който се издигаше величествено от морето. Сънсет Хил, Хълмът на залеза, помисли тя, повтаряйки безмълвно името. Мислено видя великолепно имение, кацнало на върха на един хълм. Видя се да седи на верандата, да пие хладна напитка и да наблюдава как слънцето полека потъва в океана.
Едва не се засмя на глас. Тази приятна мечта никога нямаше да се осъществи. Тя най-вероятно щеше да завърши живота си отхвърлена от обществото, бележейки отминаващите години със заниманията на гувернантка.