От начина, по който тя изправи рамене, Крис би могъл да заключи, че я е наранил… отново. За съжаление, не можеше да постъпи иначе. Тя щеше да му докара повече проблеми, отколкото беше готов да приеме, ако й позволеше да се промъкне под кожата му и в сърцето му.
Съзнавайки, че тя чака, Крис махна към дъската за слизане.
— След тебе.
Последва я по дъската, измъчван от вина и питайки се защо. Не че й дължеше нещо.
— Насам — каза той, когато слязоха на кея. — Странноприемницата е близо до пристанището.
— Как се казват онези планини, които се издигат над града? — запита Софи.
— Сините планини. Мароните са се заселили там.
— Какво представляват мароните?
— Не какво, а кои. Те са избягали роби, които са си устроили независими общности в планинската вътрешност на острова. Освен тях има още около десет хиляди свободни цветнокожи в Ямайка. Цялото население се състои от тридесет хиляди бели господари и триста хиляди роби. Това положение не е добро. В миналото е имало е много въстания в Ямайка. Милицията не може да предотврати въстанията въпреки всичките опити в последните години.
— Какъв ужас! — възкликна Софи. — Хората не бива да бъдат заробвани. Британското правителство не може ли да направи нещо, за да премахне това положение?
Крис се изсмя безрадостно.
— Робството още е законно в повечето части на света. Но брат ми се присъедини към една група в Камарата на лордовете, която иска да прокара закон за забрана на робството.
Докато вървяха по Кинг Стрийт, главната улица на града, Софи възклицаваше пред чудесата, които й се откриваха.
— Каква е тази сграда? — запита тя, сочейки една голяма украсена постройка.
— Това е черквата „Сейнт Томас“, една от най-старите сгради в Кингстън. В града има много красиви къщи, в повечето живеят британски плантатори или роботърговци. Кингстън е спирка за робите, пристигащи от Африка.
Софи потръпна и насочи мислите си другаде — към гледките, звуците и ароматите на този тропически рай. Мирисът на сочна растителност, сагови палми, гигантски папрати и диви орхидеи нападаше сетивата й.
Следобедният въздух беше горещ и влажен, наситен с непознати аромати на зрели банани и риба, на печива, които ги примамваха от пекарната, която току-що бяха отминали. Софи спря за миг да погледа една жена е кожа с цвят на кафе. Тя носеше яркоцветно парче плат, увито около тялото й, и балансираше една кошница на главата си. Голо момченце е кафява кожа ситнеше по петите й.
Софи беше толкова погълната от случващото се около нея, че не забеляза кога са стигнали в странноприемницата „Кралски герб“, докато Крис не изрече:
— Пристигнахме.
Тя вдигна очи към правоъгълната двуетажна сграда. Табелата гласеше, че това е странноприемница „Кралски герб“.
— Това е най-доброто, което Кингстън може да предложи — поясни Крис, въвеждайки я вътре. — Макар да не е на висотата на лондонските стандарти, само е това разполагаме.
— А, капитан Радклиф, добре дошли. Стаята, която наехте, е готова.
— Благодаря, Лъдлоу. Това е госпожица Карлайл. Тя ще остане тук, докато „Утринна звезда“ не отплава.
Лъдлоу се вгледа в Софи с присвита очи.
— Госпожица Карлайл англичанка ли е? Не ми казахте това. Изглежда като испанка или… Сигурен ли сте, че не е…
Крис замря.
— Уверявам ви, Лъдлоу, госпожица Карлайл произхожда от порядъчно английско семейство. Брат й е виконт.
Софи нямаше представа защо ханджията я гледа така странно. Дали не беше заради това, че нямаше боне и ръкавици? Правилата на доброто общество спазваха ли се стриктно и в Ямайка?
— Щом казвате, капитане. Не искам неприятности — възрази Лъдлоу. Подаде на Крис ключа за стаята на Софи. — Номер пет, нагоре по стълбите и по коридора вляво.
Крис подаде ключа на Софи.
— Очаквам госпожица Карлайл да бъде третирана като дама, каквато е, Лъдлоу. Плащам ви добре, за да се грижите за нуждите й, докато не се качи на борда на „Утринна звезда“.
— Както желаете, капитане — изсумтя Лъдлоу.
— Очаквам го от вас — отвърна Крис, тръгвайки заедно със Софи към стълбите.
Тя го загледа как бръква в джоба си, изважда пакет с документи и тежка кесия и й ги подава.
— Ще имаш нужда от тези документи на борда на „Утринна звезда“. Той пристига след няколко дни. В кесията има златни монети. Те са твои, за да си купиш всичко, което смяташ за необходимо — добави той. — Можеш да се храниш в гостилницата долу или в стаята си, както решиш.
— Крис, аз…
Той вдигна ръка.
— Спри, Софи, не казвай нищо. Нищо не ми дължиш. Сбогуваме се. Желая ти всичко хубаво. Сигурен съм, че Колдуел ще ти прости, задето си избягала. Каквато и да е бедата, в която си изпаднала, не може да е чак толкова зле.