— Нараних ли те, Софи?
Тя го отблъсна.
— Защо направи това? — Гласът й трепереше от чувство, много близко до гнева. — Не ме харесваш, забрави ли?
Крис се дръпна към ръба на леглото и се надигна, подпирайки глава на дланта си.
— Не съм имал жена отпреди „Безстрашни“ да отплава от Лондон.
Знаеше, че извинението е неубедително, че онова, което беше направил, е непростимо. Главата му беше замаяна, устата пресъхнала. Пиян ли беше? Софи ли го беше накарала да се напие? За първи път сега пиеше повече от едва или две чаши след смъртта на Дезмънд. Това беше единственото извинение, което би могъл да измисли. Или във всеки случай, единствената причина, която беше склонен да признае.
— Използва ме! — нападна го Софи. — Имаше нужда от жена и аз ти бях подръка.
Крис знаеше, че има още нещо, но отказваше да го признае.
— Права си. Бях пиян, но това не променя нищо. Ще заминеш веднага щом се оправя с проблемите ти и ти купя билет. Ще направя всичко, което ми е по силите, за да те държа в безопасност, далече от брат ти. Ще ти дам пари, за да не зависиш от него.
Свивайки колене, Софи го изрита от леглото. Той тупна на пода с глух звук.
— Ще напусна тази къща, капитане, но не и Ямайка. Можеш да си задържиш парите; аз съм способна да се погрижа за себе си.
— Ще направиш както ти казвам — изръмжа Крис, докато събираше дрехите си и излизаше от стаята.
8
Софи разбра, че не може да заспи след излизането на Крис. Сълзи се стичаха по лицето й, когато се опита да разбере действията му. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи какво иска той. Като че ли първо се сгорещяваше, а после внезапно изстиваше. Искаше я, но и не я искаше.
Как не можеше Крис да разбере, че тя го обича? Че не беше престанала да го обича?
Пурпурна зора прорязваше оловното небе, когато тя най-накрая заспа. Събуди се едва когато една гръмотевица разтърси капаците на прозорците. Стресната, тя се надигна и е изненада видя, как от небето се излива силен дъжд. Легна си отново, не виждаше причина да става от леглото. Взираше се в дъжда, който биеше по балкона отвън, когато Каиша влезе в стаята.
— Добро утро, господарке.
— Не знам какво му е доброто — оплака се Софи.
Катина се усмихна.
— Така е в Ямайка, господарке. Дъждът ще спре скоро, слънцето ще се появи и денят ще бъде прекрасен.
Софи ни най-малко не се интересуваше какъв ще бъде денят, прекрасен или не.
— Предполагам.
— Водата за банята ви се топли в кухнята.
Софи се оживи моментално.
— Благодаря ти, една баня е точно това, от което имам нужда.
Един час по-късно Софи слезе по стълбите и се отправи към трапезарията. Беше прегладняла и помоли за яйца, шунка и препечен хляб. Поради късния час закуси сама.
— Капитан Радклиф у дома ли е? — запита тя Чуба.
— Не, господарке, двамата с Каспър тръгнаха за спиртоварната преди няколко часа.
— В този дъжд?
— Случило се е нещо в спиртоварната; Мъндо изпрати вест за господаря рано сутринта.
Чуба й наля чай и излезе. Барабаненето на дъжда по прозорците й напомняше за Англия, караше я да осъзнае колко малко й е мъчно за дома. Запита се дали има някое място на света, където би била щастлива. Ако между нея и Крис нещата бяха по-различни, Ямайка щеше да бъде раят, за който винаги си беше мечтала.
Софи приключи със закуската и се зарея в кабинета на Крис, разглеждайки лавиците с книги, които запълваха стените. Избра една книга за световната история и се настани в едно удобно кресло до прозореца, за да почете.
Крис прекара целия ден в спиртоварната. Дъждът беше спрял скоро след пладне и сега слънцето се издигаше високо в небето. Пот навлажняваше ризата му и избиваше по веждите, докато той се трудеше наред с робите си.
Богатият аромат на ром просмукваше въздуха, от което на Крис леко му прилошаваше. След снощи се съмняваше дали ще пийне и една глътка в скоро време. За какво беше мислил? Да се люби със Софи не беше най-умното нещо, което някога беше направил. Ако беше използвал разума, който бог му беше дал, щеше да стои далече от стаята й снощи. Нищо добро не можеше да произлезе от невниманието му.
След като разреши проблема в спиртоварната, Крис отиде в полетата със захарна тръстика, за да нагледа реколтата. Накъдето и да погледнеше, робите работеха усърдно. Но той усещаше недоволството им; напрежението се носеше във въздуха, те като че ли просто изчакваха. Не им беше казал, че възнамерява да ги освободи, и нямаше да им го каже, докато свободата им не станеше факт. Ако усилията му не успееха, не искаше те да останат разочаровани. Възнамеряваше да отиде отново в Генералния щаб след няколко дни, за да види дали документите за освобождаване са придвижени.