— Ще те видя ли на вечеря тази вечер?
— Вероятно не. Ще ям в кухнята с Мъндо преди събранието.
Крис остави Софи да лежи в леглото, макар че тялото му съвсем не беше задоволено. Някога щеше ли да й се насити? Докато яхваше Атлас и препускаше към спиртоварната, се питаше дали бракът със Софи ще облекчи вината му заради смъртта на Дезмънд, или ще го кара да си спомня за приятеля си всеки път, щом я погледне. Въздъхна. Когато се любеше със Софи, Дезмънд преставаше да съществува.
Казваше си, че зрялото тяло на Софи го обсебва, че е подвластен на страстната й реакция на неговото любене, на сладостта на целувките й. Това го караше да я иска за съпруга.
Любовта не беше проблем между него и Софи. Тя никога не можеше да бъде част от връзката им. Техният брак щеше да се основава на взаимната страст и на това, че тя се нуждаеше от неговата закрила. Всяко силно чувство щеше да компрометира принципите му. Последното, което искаше, беше да забрави Дезмънд, приятеля, когото беше убил в името на любовта.
Тази вечер Крис изчака на полето пред спиртоварната пристигането на работниците, факли, поставени на стратегически места, осветяваха околността. Когато робите се приближиха към мястото на събранието, Крис се вгледа в лицата им. Повечето изглеждаха смазани, някои — гневни, други просто изтощени.
— Не знаят какво да очакват — каза Мъндо. — Почти не ви познават. Предишният господар беше оставил плантацията в ръцете на жестоки надзиратели.
— Освободих онези мъже веднага щом осъзнах какво става. Не вярвам в робството, както ти е добре известно, нито пък толерирам жестоките и безчовечни наказания.
Мъндо започна да брои хората. Когато всичките петдесет мъже и жени се събраха, Крис се качи на една бъчва и вдигна ръце, за — да призове към тишина. Гласовете стихнаха, когато петдесет чифта черни очи се втренчиха в него. Крис не можа да не се запита как ли би се чувствал, ако беше на тяхно място.
Уплашен, предположи той; със сигурност — застанал нащрек и безпомощен. Робите живееха според прищевките на белите си господари, които владееха живота и смъртта. Метежите бяха често явление в неспокойната история на Ямайка. Те бяха потушавани от милицията с цената на безброй убити.
— Сънсет Хил не може да съществува без вас — започна той, местейки поглед от лице към лице. — Имам нужда от всички ви, но не като роби. Искам да работите за мене като свободни хора. Да работите, защото искате, а не защото ви притежавам.
Празни погледи посрещнаха думите му. Не разбираха ли какво им предлага? Толкова потискани ли бяха, че да не могат да схванат понятието свобода?
— От днес всички сте свободни мъже и жени. Още днес всеки от вас ще получи документ, който ви освобождава от ярема на робството.
Неясният шепот постепенно се усилваше. Една жена зарида и се хвана да коленете. Други последваха примера й. Едър мъж, чиято абаносова кожа блестеше под светлината на факлите, пристъпи напред.
— Наистина ли сме свободни, господарю? Всички ли?
Крис кимна.
— Всички. Надявам се обаче, че ще продължите да работите за мене срещу заплащане. Вие сте плътта и кръвта на Сънсет Хил. За мене няма успех без вас. Има работа за жените в къщата, ако пожелаят. Натоварих Чуба да наема хората, желаещи да работят.
Това, което стана после, приличаше на експлозия. Бившите роби започнаха да говорят едновременно, някои запяха, други вдигнаха ръце, прославяйки бога. Неколцина изглеждаха скептично настроени.
— Искат да празнуват, капитане — каза Мъндо.
— Добре. Дай им утрешния ден да решат дали ще искат да останат и да работят срещу заплащане. Кажи им, че ще имат ремонтирани жилища и ще могат да се движат свободно, стига да работят цял ден срещу цяла надница. Докладвай ми утре вечер, след като са взели решение.
Крис се върна в къщата. Чуба го посрещна на вратата.
— Те вече знаят, Чуба. Сега остава да решат как искат да постъпят.
— Говоря от името на всички, когато казвам благодаря, капитане. От деня, когато влязохте тук, разбрах, че сте различен от другите бели господари.
Крис потупа Чуба по рамото.
— За да успее тази плантация, имам нужда от мъже, които искат да работят. Но няма да принуждавам никого да остава, нито ще накажа някого, който иска да си тръгне.
— Неизбежно някои ще искат да си тръгнат.
— Очаквам го, но те ще бъдат заменени от свободни цветнокожи. — Той се огледа наоколо. — Къде е госпожица Карлайл?
— Вечеря сама в стаята си и още е там.