Усмивка се появи на тъмното лице на Удама.
— Вие сте жената на капитан Радклиф?
— Аз съм Софи, жена му. Чували ли сте за мъжа ми?
— Знаем, че капитан Радклиф освободи робите си, и се възхищаваме от дръзката му постъпка. Как се озовахте на пътя по време на урагана?
Удама помогна на Софи да се изправи в леглото. Главата й се завъртя и се изпълни с тъпа болка.
— Връщах се у дома от Кингстън. Предполагам, че постъпих глупаво да изляза срещу бурята, но исках непременно да се върна при съпруга си. Никога досега не съм преживявала ураган. Моята камериерка ме предупреди да потърся подслон, но не й обърнах внимание. Това няма да се повтори, уверявам те. Светкавиците и падащите дървета подплашиха коня ми и изгубих контрол над него. Той ме хвърли и избяга. — Тя докосна буцата на челото си. — Ударих се в нещо твърдо и припаднах. Свестих се едва тук.
— Не намерихме коня ви. Нямаше да намерим и вас, ако един от мъжете не беше потърсил подслон в пещерата и не се беше натъкнал на вас.
— Сигурна съм, че съпругът ми ще ви възнагради — изрече Софи със сънен глас. Очите й започнаха да се затварят. — Не знам защо се чувствам толкова уморена.
— Още не сте добре, госпожо. Спете. Ще пратим вест на съпруга ви.
Рошав, мръсен, уморен и обезсърчен, Крис най-накрая беше готов да приеме, че Софи е мъртва. Това, с което не беше очаквал да се сблъска обаче, беше виконт Колдуел, който го чакаше, когато се върна на четвъртия ден от търсенето на Софи.
— Казвайте каквото имате да казвате, Колдуел, и то бързо — изръмжа Крис.
— Сестра ми е мъртва и вие сте отговорен — извика Колдуел.
— Не знаем дали е мъртва — каза Крис, не искайки да признае, че вече е повярвал в това.
— Колко време мина? Четири дни? Достатъчно за една беззащитна жена. Доколкото ни е известно, тя е задържана от избягали роби и господ знае какво са й направили.
— Нямаме причина да приемем такова нещо — възрази Крис. — Какво искате от мене, Колдуел?
— Компенсация за живота на сестра ми — осмели се виконтът. — Длъжник сте ми, задето не успяхте да я защитите.
Крис въздъхна, прекалено уморен, за да прояви търпение.
— Да не би да искате да кажете, че сте свършили по-добра работа? Продадохте я, за да си изплатите дълга, макар да знаехте, че Ригби възнамерява да се възползва от нея и да я захвърли. Вие сте един продажен негодник, Колдуел. Сега се махайте оттук, няма да получите и един фартинг от мене.
Той се обърна и се отдалечи, пренебрегвайки ругатните на Колдуел. Имаше си достатъчно грижи и без него. Загубата на Софи го беше съсипала. Беше прекалено смазан, за да се занимава е щетите, нанесени на плантацията, или да се безпокои за „Безстрашни“, който се беше озовал на пътя на бурята.
Крис влезе в къщата смазан, без никаква надежда. Софи я нямаше. Макар умът му да го съзнаваше, сърцето отказваше да го приеме. Тя беше толкова млада, толкова жизнена, така прекрасно жива. Беше казала, че го обича. Защо не можеше да й отвърне със същото? Вината му, вече и без това огромна, го задушаваше.
Катина го посрещна пред вратата.
— Не я ли намерихте, капитане?
Крис поклати отрицателно глава.
— Страхувам се…
— Не, не го казвайте! — извика Катина. — Господарката ми не е мъртва.
— И аз не искам да повярвам, Катина, но не ми остана много надежда. Ще се изкъпя, ще хапна нещо и ще си почина един-два часа, преди да продължим търсенето. Събуди ме, ако има нужда от мене.
— Мъндо и работниците се грижат за ремонта — каза Катина. — Не се тревожете за плантацията, капитане, имате достатъчно за какво да мислите.
Крис се изкъпа, хапна и си легна. Сънят дойде веднага. Той заспа толкова дълбоко, че не чу как Чуба чука на вратата.
— Капитане, капитане, събудете се!
Крис се събуди и страх пробяга през него.
— Влез, Чуба. Какво има? Да не сте намерили тялото на Софи?
Усмихнат от ухо до ухо, Чуба поклати отрицателно глава.
— Не, капитане, тъкмо напротив. Господарката е жива и е добре, за нея се грижат мароните. Един от техните хора пристигна преди малко с добрата новина. Чака ви във фоайето.
Вече съвсем събуден, Крис се облече набързо и изхвръкна през вратата и надолу по стъпалата.
— Имате вести от съпругата ми? — обърна се той към мъжа, който стоеше във фоайето.
— Татенцето Сам ме прати. Аз съм Санто. Вашата госпожа си почива удобно в колибата ми под грижите на моята съпруга.
— Защо не се свързахте с мене по-рано? — запита Крис, сдържайки гнева си. — Четири дни, за бога!
— Не знаехме коя е госпожата, не знаехме откъде е — обясни Санто. — Един от нашите хора я намери в безсъзнание в джунглата близо до лагера ни и я донесе в пещерата, където се бяхме подслонили, докато мине бурята. Главата й е наранена и се свести едва днес. Каза ни как се казва и ни помоли да ви известим къде е.