— Добре ли си? — запита той. — Не исках да бъда толкова груб. Не мога да се владея, когато съм с тебе.
— Това лошо ли е?
Той обърна глава и я погледна.
— Най-лошото. Караш ме да забравя вината си и още не съм готов да си простя.
— Или да ми простиш — осмели се тя.
— Аз… не знам какво изпитвам точно сега; но вече не мога да те държа отговорна за смъртта на Дезмънд, ако това е някаква утеха за тебе.
Софи се замисли над отговора му и реши, че би могла да живее с него. Усмихна се и се сгуши на гърдите му.
14
С изключение на разноцветната и все още до известна степен болезнена буца на челото й Софи се чувстваше като преди. Беше изминала една седмица, откакто Крис се беше любил е нея. Бяха се любили два пъти онази нощ и тя не можеше да бъде по-щастлива. Единственото, с което не се примиряваше, беше собствената й безполезност. Крис нямаше нужда от нея, освен, разбира се, в леглото. Тя искаше да бъде негова помощничка, човек, на когото той да може да се довери, който да може да облекчи бремето да управлява плантацията.
Един път на вечеря тя изрази съмненията си относно мястото, което заемаше в живота на Крис.
— Отегчавам се да не правя нищо по цял ден — изрече, когато свършиха последното ястие. — Имам нужда от нещо, за да запълня празнината. Ти винаги си толкова зает; трябва да има нещо, което мога да правя, за да ти помагам.
Крис обмисли молбата й и поклати отрицателно глава.
— Не знам с какво можеш да ми помагаш, Софи. Грижата за къщата не ти ли е достатъчна?
— Къщата се грижи сама за себе си. Има много малко неща, които да правя, освен да мисля над менюто заедно е Чандра.
— Не можеш да работиш на полето, не бих го позволил. В спиртоварната също. Това е трудна и мръсна работа.
— Ами документите? Аз се уча бързо.
— Финансовите ми записки се поддържат от адвоката ми в Кингстън. Мъндо води всекидневен счетоводен отчет, а аз занасям резултатите на господин Фентън веднъж седмично.
Раменете на Софи се отпуснаха. Трябваше да има нещо, което да може да върши.
— Защо не отидеш на гости на семейство Честър? Сигурен съм, че лейди Агата ще ти каже с какво запълва дните си.
— Не е същото, Крис. Агата има деца и се занимава с тях.
Крис се вгледа в лицето й.
— Искаш ли деца, Софи?
— Неизбежно е.
— Не те питах това. Искаш ли моите деца?
— Искаш ли да родя твоите деца? — отговори тя е въпрос.
— Наистина не бях мислил за това преди, но както казваш, неизбежно е.
Той избягаше темата и това беше съвсем ясно за Софи.
— Защо си така уклончив?
— Не мисля, че съм.
— Казах ти, че те об…
— Внимавай, Софи.
Понеже той не искаше да слуша за любов, тя започна отново.
— Искам деца, Крис, твоите деца. Но докато това се случи, трябва да върша нещо.
— Повечето жени биха били щастливи да се занимават е женски работи, като например, бродерия, градинарство, музика и пазаруване.
— Аз не съм повечето жени.
Сините му очи пламнаха.
— Знам. — Той бутна стола си назад и се изправи. — Да изследваме ли разликата в спалнята?
Тя не можа да устои на тази негова дяволска усмивка, особено когато беше отправена към нея. Стана и положи ръка в неговата.
— Много добре, но този разговор не е приключил.
Грабвайки я на ръце, той я отнесе нагоре по стъпалата. И не чу още по темата от нея, защото се погрижи да държи устата й заета, за да не може да говори.
Лорд и лейди Честър заедно с гостенката си дойдоха в Сънсет Хил на следващата сутрин. Бяха дошли да се осведомят за здравето на Софи.
— Не дойдохме по-рано, защото не искахме да попречим на оздравяването ви — обясни Агата. — Изглеждате чудесно, скъпа, с изключение на тази ужасна синина на челото ви, но съм сигурна, че ще изчезне е времето.
— Доведохме племенницата си — каза лорд Честър. — Софи, бих искал да се запознаете с лейди Аманда Дартмур. Тя овдовя наскоро и дойде в Ямайка, за да се възстанови от загубата си. Пристигна вчера е „Лейди Джейн“ от Ливърпул.
Добре дошла — каза Софи. — Надявам се посещението в Ямайка да ви хареса.
Софи сметна, че лейди Аманда е много млада, за да е вдовица. Тя беше миниатюрна и руса, закръглена там, където трябва да бъде закръглена всяка жена. Единственото непривлекателно нещо у нея беше твърдостта в очите. Котешкият й поглед се спря объркващо върху Софи, докато й протягаше една безжизнена ръка.
— Бих искал да поговоря със съпруга ви — каза Честър. — Той тук ли е?
— Моля, настанете се в приемната, докато пратя някого да го доведе. Сигурна съм, че ще се радва да ви види. Ще останете ли за обяд?