— Джейк Мейрък ми е приятел — отвърна онзи и бавно пристъпи към светлината. — Загрижен съм за него както за всеки приятел…
— О, ясно! — презрително изсумтя Дейвид Ох. — Загрижен си не толкова за него, колкото за месечната си заплата!
Между двамата съществуваше естествена антипатия. Дейвид Ох беше от Шанхай, а Сун — от Кантон, и това обясняваше всичко.
Сърповидното лице на Чудесния Сун беше безизразно като градинска порта.
— Охраната, която осигуряваме на теб и останалите членове на Агенцията, изисква известна компенсация — каза той. — Би трябвало да разбирате това…
— Разбираме го прекрасно, но нека не бъркаме работата с приятелството. Парите ще си получите както винаги…
— Не съм дошъл за пари. Ако исках това, щях да дойда в офиса ви. Вече ти казах, че дойдох да навестя Джейк Мейрък и да науча нещо за състоянието му.
Дейвид Ох нямаше какво повече да каже и му обърна гръб. Защо трябва да е тук този кантонец? Идеята за сближаване с него и използване на връзките му принадлежеше на Джейк и тя наистина се оказа добра. Но родът на Дейвид враждуваше с рода на Чудесния Сун и по тази причина Дейвид го мразеше…
— Е, научи ли достатъчно? — изръмжа той.
— Наистина прекарах известно време тук, ако това имаш предвид… Лек ден. — Чудесният Сун се извърна и безшумно излезе.
По дяволите! Как можах да изпусна някакъв звук в присъствието на този плужек, ядосано въздъхна Дейвид и лицето му поруменя от срам. Да допусна точно него до най-интимните си чувства! Някой ден ще намери начин да използва тази слабост срещу мен. О, боговете са проклели късмета ми!
Сведе очи към спящия Джейк. Лицето му беше увито в бинтове, под които прозираха моравите петна на кръвоизливите. О, Джейк! Кажи ми нещо, моля те!
Дейвид Ох тежко се отпусна на стола до леглото и остави книжната чаша, която стискаше в ръка. Чаят вътре беше изстинал и горчив като отрова.
— Нека боговете се изпикаят на всички доктори! — изруга сподавено той. — Какво знаят те, да ги вземат мътните? Нищо не казват, само ни карат да чакаме… За това ли им плащаме?
Всичко е въпрос на късмет, въздъхна той. Включително и състоянието на Джейк. Но това не го успокои. Майка му беше католичка и Дейвид имаше известна представа за западните религии. Може би затова приличаше на човек, застанал на тясна ивица суша между океана и огромно езеро. На пръв поглед всички религии си приличат, но когато се заровиш в тях, те стават безкрайно различни. Будистите намират утеха в самия живот, в промяната на годишните сезони, в приемането на всичко, което предлага животът. Или отнема… Докато католиците се обявяват срещу естествения ход на живота и вярват, че човек трябва да се извиси над елементарните инстинкти, да наложи свой ред в околната анархия.
Дейвид знаеше, че ще му бъде изключително тежко, ако Джейк не се събуди. Колко пъти взаимно си бяха спасявали живота през тези десет години, в които Джейк командваше хонконгската централа? Би било глупаво дори да се опитва да ги преброи. Излагаха се заедно на смъртния риск и това ги беше направило по-близки от братя. Защото братята имат само обща кръв, докато Джейк и Дейвид имаха и обща душа…
Сега изпитваше гняв от желанието на Джейк да пипне Ничиреншу и да го поднесе на шефовете като някакъв екзотичен трофей. Пренебрегвайки рискове и опасност, залагайки на карта собствения си живот… Какво всъщност означава един мръсник като Ничиреншу в сравнение с Джейк?
Дейвид Ох тежко въздъхна. Болничните стаи винаги му се струваха странно запълнени с емоционална влага, която пречи на мисленето. Сякаш по стените им не бяха окачени евтини репродукции на кралските яхти, навлизащи с издути платна в залива Виктория, сякаш там не висеше портретът на сегашната кралица… А бяха покрити със сълзи и сподавени стенания… Тук беше царството на мъката и отчаянието…
— Дейвид.
Дейвид Ох подскочи. Сенките бяха изговорили името му! Сведе поглед към бинтованото лице на Джейк Мейрък и видя, че клепачите му потрепват, а ярките като топаз зеници се впиват в него.
— О, Господи! Джейк! — отпусна се до леглото той. — Дълго беше в безсъзнание… Ще извикам лекарите, те ще поискат да…
— Чакай. Не съм толкова зле…
Думите на Мейрък бяха тихи и накъсани, сякаш устата му беше забравила как се говори. Езикът му изскочи и облиза пресъхналите устни. Дейвид Ох отсипа вода в една чаша и внимателно я доближи до устните му.
— Ничиреншу? — името сякаш излетя направо от дълбините на душата му.
— Страхувам се, че успя да се измъкне.
Джейк Мейрък стисна клепачи.
— Колко време?…
— Четири дни.
— Трябваше да го пипна… — в гласа на Джейк имаше горчивина и нищо друго. — Бях готов да се обзаложа, че тоя път измъкване няма… — жълтеникавите очи отново се спряха върху лицето на Дейвид. Дори мъките от преживяното премеждие не бяха успели да премахнат пламъка в зениците им. — Искам го, Дейвид!