— Значи все пак дойде… Честно казано, бях изгубил надежда…
Навън дъждът продължаваше да вали. Бисерни капчици привеждаха сочнозелените листа на ирисите, между които сините цветчета на гардениите надничаха като любопитни очички.
Гледана от противоположния тротоар, вратата на „наванорен“ приличаше на цветна леха.
— Тази страна наистина е зелена! — възкликна шепнешком Манди Чой и Джейк Мейрък неволно се усмихна. Сгушени пред входа на сградата, която се издигаше срещу храма на „О-хенро“, двамата бяха принудени да пазят пълна тишина. Тропотът на дъжда им беше добър помощник в това отношение, но в замяна на това здравата ги мокреше.
Разбира се, че е зелена страна, помисли си Джейк. Особено сега, в сезона на „тцую“ — „дъждовете на сливата“, както го наричат японците. Този народ изпитва особено удоволствие от многообразието на живота, от чувствата, които изживява човек при най-различни ситуации. За това тук си имаше точна дума — „одаяка“. Удоволствието, което човек може да изпита от общуването с неодушевени предмети като камък или дърво, морето или вятъра…
Джейк хвърли поглед на часовника си и прошепна:
— Манди, иди да доведеш и останалите. Време е…
Дребничкият китаец кимна и изчезна в дъждовната нощ. Само след секунда се появи обратно в компанията на четирима мъже. Всички бяха китайци, обучавани лично от Джейк в хонконгската база. Говореха японски съвършено, владееха почти всички идиоми, но това беше първата им мисия в тази страна. Докато за Джейк нещата бяха доста по-различни.
Гледаше ги как се приближават, в душата му нахлу бащинска гордост. Всички бяха негово творение — силни, опитни, прецизни. Бяха облечени в бели тениски и панталони в защитен цвят, пристегнати на прасците като бричове за езда. През избръснатите до блясък черепи бяха опънати памучни кърпи „хашимаки“, на краката им имаше „жикатаби“ — ботуши от тънка кожа с гумена подметка и отделен палец, които приличаха повече на ръкавици, отколкото на обувки. Бяха меки и гъвкави като индиански мокасини, осигуряваха отлично сцепление с всякакъв терен.
Гледани отстрани, шестимата приличаха на група обикновени работници, потърсили убежище от дъжда в близкия вход. Така и трябваше да бъде.
Мозъкът на Джейк отмерваше секундите с такава прецизност, че поглеждането на хронометъра беше излишно. Непосредствено преди началото на акцията предпочиташе да не раздвоява вниманието си с нищо, очите му останаха заковани в отсрещната врата.
— А какво ще правим, ако го няма вътре? — попита Манди Чой.
— Вътре е.
Манди се загледа в напрегнатото лице на приятеля си и усети как по гърба му пробягват мравки. „По-добре да не бяхме идвали, въздъхна в себе си той. Днес е четвърто число…“ Отлично знаеше какво означава това. В китайската нумерология цифрата „Четири“ е символ на смъртта. Лошо, много лошо… Дано Боговете ни закрилят, помоли се горещо, тръсна глава и каза:
— Опасността е много голяма! Винаги ли имаш такова пълно доверие на информаторите си?
— Той е тук — повтори Джейк. — Информацията ми е точна.
„Ех, ако можеше да е някой друг, а не Ничиреншу, въздъхна отново Манди. Всеки друг, дори самият християнски дявол, ако наистина съществува!“…
Но Ничиреншу и Джейк…
Враждата между двамата беше от години, а реката на омразата — широка и пълноводна. „Когато става въпрос за Ничиреншу, Джейк не може да разсъждава трезво, рече си Манди. Затова трябва да внимавам и да не го изпускам от очи!“
Джейк напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Усети как пулсът му се ускорява, а напрежението в гърдите му нараства. Най-сетне те пипнах, Ничиреншу, пропя душата му. Пред очите му се появиха черни кръгове, съзнанието му се замъгли, а после в него изплуваха мисли, на които категорично беше забранил достъп до душата си. Заедно с тях дойде и вълнението, кръвта заблъска в ушите му.
— Е, добре — изръмжа той. — Да вървим!
По уличното платно пробягваха розово синкавите отражения на неоновите реклами, сенките им приличаха на ивици застояла вода. Редките минувачи се гушеха под чадърите си, превили гръб срещу поривите на вятъра. Наблизо излая куче, високите стени удесеториха ехото…
Градът дишаше навсякъде около тях, но пулсирането му беше някак неясно, сякаш идваше през дебело стъкло. Разноцветното сияние на центъра беше разводнено от косо падащите дъждовни струи.
Джейк влезе пръв през мънистената завеса, тракането на дървените топчета прозвуча в ушите му като оглушителна канонада. Усещаше присъствието на Манди зад гърба си, чуваше тихите стъпки на останалите. Топката в стомаха му бавно започна да се топи. Изведнъж престана да бъде отделен индивид, а просто част от „дантай“ — групата… Едва сега усети, че отново е в Япония.