Зи-лин затвори очи. Усещаше слънчевите лъчи върху лицето си, но топлината на тялото идваше от близостта на сина, седнал до него. Усети пръстите му върху ръката си, вълнението му рязко нарасна. „Всичко е наред, рече си той. Всичко е наред.“
Сънуваше Париж. Лъчите на лятното слънце щедро се сипеха над широките булеварди. Намираше се в апартамента си на втория етаж в солидната стара сграда в Шестнадесети квартал. Високите прозорци гледаха към вътрешния двор, който дори през този годишен сезон изглеждаше сив и мрачен.
Този сън му се явяваше редовно, през точно определени интервали. И винаги започваше с краткия, почти импресионистичен проблясък, съдържащ в себе си гледката към вътрешния двор. Макар и сив, той беше пълен с птички.
Чуваше чуруликането им, неизбежно прекъсвано от тихо почукване на вратата. Тя влизаше в антрето и пулсът му неизбежно се ускоряваше. Моментално попадаше под магическото влияние на сивите й очи, изпъстрени с кафяви точици. Това му напомняше за любимото платно на Сьора, пред което беше в състояние да стои с часове. Върху него, в един от ъглите, имаше точно такива точици…
Господи, колко много обичаше тази картина! Но не по-малко обичаше и хладните сиви очи, оградени от разкошната рамка на тъмнорусите коси. Говореше английски без никакъв акцент, а той, Бог знае защо, възприемаше гласа й по-скоро като визуално, а не като звуково присъствие… И той, подобно на сивия вътрешен двор, съдържаше в себе си някаква необяснима магия. Като картината на Сьора…
Идваше три пъти седмично, винаги в различен ден и час. Обаждаше се предварително И определяше точното време на срещата. Разговаряха винаги на английски, макар че неговият руски беше безупречен.
Сънят неизменно свършваше по един и същ начин. Тя беше гола, а той така и не можеше да определи дали е седнала или права… Това несъмнено се дължеше на светлината. Светлината на художника. Защото той я рисуваше. Вместо четка използваше члена си, върхът му бавно се плъзгаше по млечнобялата й кожа. Вършеше това, докато пялото й тяло се покриваше с йероглифите на модерния компютърен език…
После, като в този миг, неизбежно се пробуждаше. Ерекцията му беше болезнено твърда, а остатъците от съня наподобяваха прочистването на организма след поемането на силна доза наркотик. С радост се отърси от тях и пъргаво стана от леглото.
Изправен под душа, той изчака запълването на помещението с ароматна пара и едва тогава си позволи да изрече името й:
— Даниела…
Сякаш горещата пара щеше да възстанови образа й в съзнанието му.
Избърса се с мека хавлия и започна да се бръсне. Ъглите на огледалото все още бяха замъглени. Обу тъмносин панталон от лен, нагоре облече кремаво поло „Ралф Лаурен“.
Нахлузи на бос крак старите маратонки и си представи, че той — Химера, също е художник. Даже нещо повече от художник. Защото картините, които създаваше и влагаше в огромната памет на ГРП-3700 нямаха нищо общо с действителността.
Започна да си подсвирква. Предстоеше му да изготви поредния си доклад. Сънуваше Даниела само в нощите преди радиосеансите.
Дните след тях бяха наситени със странно сияние. Съвсем като в картината на Сьора…