Бяха напълно отрязани от външния свят и единственото, което можеха да направят, беше да очакват най-лошото. Ако агентите от Тайните служби бяха неутрализирали нападателите, те нямаше да седят все още тук. Със или без комуникации, неговите хора знаеха кода за вратата и щяха вече да са я отворили. Вероятно терористите вече контролираха Белия дом. Уорч погледна изпод око Хейс и шефа на екипа му. Време беше да им каже истината.
11.
Залата бучеше. Стансфийлд говореше с членовете на Обединеното командване, вицепрезидентът Бакстър се съвещаваше с членовете на правителството. Мич Рап знаеше как хората отляво ще искат да решат проблема, затова реши да се съсредоточи върху разговорите, които водеха политиците от дясната му страна. Думи като „внимателно“ и „благоразумие“ се чуваха във всяко изречение. Колкото повече ги слушаше, толкова по-ясно разбираше, че тези мъже и жени нямат ни най-малка представа с кого си имат работа. Едва се сдържа да не се намеси. На два пъти дори понечи да стане от стола си, но спря навреме. Кенеди беше права. Най-добре беше да не се набива много на очи.
Разговорите продължиха около пет минути, след което вицепрезидентът се изправи. Разговорите замряха.
— Прокурор Тътуайлър има план — заговори той. — Бих искал да го чуете.
Всички очи се насочиха към Тътуайлър. Тя свали очилата си.
— Финансовият министър потвърди, че тези пари наистина съществуват и както всички знаете, те са били замразени от нашето правителство, когато шахът беше свален. Трябва да приемем, че тези пари не са наши. Предлагам утре в девет часа да прехвърлим част от сумата, за да покажем добра воля за преговори, а в замяна господин Азис ще трябва да пусне някои от заложниците.
Политици и военни си размениха погледи. Пръв заговори адмирал Нелсън, главнокомандващ Военноморските сили на САЩ.
— Аз съм против да им даваме каквото и да било! Това ще се превърне в ужасен прецедент! Никога не сме толерирали терористичните актове. Няма място за никакви преговори! — Нелсън стисна ръката си в юмрук. — Цял свят ни гледа!
Вицепрезидентът знаеше, че позицията на военните ще е такава. Трябваше да ги накара да се присъединят към него. Трябваше да се спазари с тях! Тогава, ако всичко се провалеше, не само той щеше да го отнесе. Бакстър реши да изиграе картата със съчувствието.
— Нека ви напомня, че в сградата има заложници. Американски граждани. Да, президентът ни е в безопасност, но въпреки това ние трябва да направим всичко възможно да изкараме колкото се може повече хора живи оттам. Става въпрос за добре организирани военни и ако трябва да платим малко пари за живота на хората си… пари, които дори не са наши, ще го направим! — В края на етюда си Бакстър стигна до заключението: — Ще ви кажа какво ще направим. — Посочи директора на ФБР Роуч: — Искам вашите хора да заемат местата си около Белия дом. Ако имате нужда от помощта на някой от съветниците от Тайните служби, не се колебайте да ги използвате.
Директор Роуч се наведе напред.
— Предполагам, че ще искате ние да измислим план, по който да измъкнем заложниците от сградата — каза той.
— Разбира се, но никой няма да предприема нищо, докато аз не наредя. Ако ще влизаме вътре, искам преди това да сме се спазарили за колкото се може повече заложници. — После Бакстър се обърна към главния прокурор. — Мардж, би ли ни запознала по-подробно как ще се развият събитията утре?
Тътуайлър се наведе напред:
— Утре в девет часа ще се обадим и ще кажем на Азис, че сме готови да прехвърлим част от парите на сметките, които ни даде. Това ще стане лесно. Сумата ще възлиза на около един милиард долара. Ще му кажем, че се опитваме да уредим останалите пари и че няма да е зле да прояви добра воля и да освободи няколко от заложниците. — Тътуайлър замълча. Вниманието й беше привлечено от един мъж в средата на масата. — Правила съм много проучвания на ситуации със заложници — продължи след малко, като не изпускаше от поглед мъжа — и ви уверявам, че ако започнем да изпълняваме исканията им малко по малко, вероятността да освободим заложниците нараства значително. — Мъжът, когото наблюдаваше, скри лице в дланите си. Главният прокурор не беше единствената, която го забеляза.
Рап не издържаше повече. „Не може да бъде! Не мога да повярвам! Тази жена няма представа за това, за което говори!“, въртеше се в главата му.
— Наред ли е всичко? — попита високо прокурор Тътуайлър.