— Сигурен ли сте, че никой от покрива няма да ме види?
— Да. Вашият проблем идва от това, дали терористите контролират системата на Тайните служби за наблюдения. Целият този район… — Адамс посочи оградата — е покрит със сензори. Ако контролират системата ни за наблюдение, ще разберат, че сте там в секундата, когато прескочите оградата.
Рап се замисли.
— Но това не е най-големият проблем — продължи Адамс. — Въпросът е как ще се ориентирате, след като влезете в сградата. Има тайни врати, асансьори, стълби, проходи. Няма да можете да ги намерите на плановете на Белия дом. Трябва да ми кажете какво точно искате да направите, за да ви помогна да измислите план.
Рап вдигна глава от макета и погледна подозрително Милт Адамс. Трябваше да вземе решение.
В малкия кабинет до командната зала на ФБР лекарят се опитваше да свести Мардж Тътуайлър. Тя седеше отпусната в кожено кресло, празният й поглед се рееше в пространството. Далас Кинг крачеше нервно напред-назад.
Лекарят мереше кръвното й налягане.
— Мисля, че е изпаднала в шок.
— Какво искате да кажете? Че няма да може да се появи пред медиите, така ли?
— Не, няма да може — тросна се лекарят. — Тя трябва да иде в болница.
— Мамка му, знаех си! — изруга Кинг. — Закарайте я в Бетесда — обърна се към лекаря. — И не искам никой да разговаря с нея.
Отвори рязко вратата и забърза по коридора. Когато нахлу в конферентната зала, Бакстър се нахвърли върху него:
— Далас, не ти ли казах, че искам да остана сам?
— Скапаната кучка е изпаднала в шок!
— Какво?
— Тътуайлър… В шок е… Не е издържала. Не може да говори… Сега е на път за болницата.
— Страхотно! — изстена Бакстър и затвори очи.
— Но това не бива да ни отчайва. Ще кажа на моите хора да пуснат слуха, че идеята е била на Мардж, а после ще накараме Роуч да поеме пресконференцията. Така оставаме сухи.
— Засега — отвърна Бакстър. — Нещата ще се влошат. Ще трябва да щурмуваме тази проклета сграда и ще загубим повечето от заложниците. Стана, както ти казах вчера, Далас. Прецакаха ни! — вицепрезидентът едва се владееше. — Ще си изцапам ръцете с кръвта на много хора и името ми завинаги ще остане свързано с тази шибана бъркотия!
Кинг поклати глава.
— Нищо не е свършило. Ако има начин да излезем сухи от всичко това, аз ще го намеря. — Той потърка ръце, сякаш за да ги стопли. — Мардж вече не може да участва, затова ще вкараме в играта директор Роуч. Ако онова откачено копеле пусне една трета от заложниците, ние двамата ще отидем да се срещнем с тях пред пресата. Няма да е зле да се възползваш от това, но когато той отправи следващите си искания, ще трябва да стоиш настрана. Още нищо не е свършило, Шърман. Не губи надежда!
17.
Не можеше и дума да става някой да спи. Когато Уорч разбра, че се опитват да пробият вратата на бункера, събуди всички.
За да не позволи на напрежението да завладее хората, направи график, по който всички трябваше да се редуват да пазят на вратата. Събраха всички мобилни телефони и ги изключиха. Оставиха включен само един, от време на време щяха да сменят батериите.
Докато един от агентите проверяваше дали имат връзка, друг стоеше до входа. На други двама агенти беше възложено винаги да стоят между президента и вратата. Докато четиримата изпълняваха задълженията си, останалите си почиваха. Двата екипа се сменяха на четири часа. Единствено Уорч не даваше дежурства.
С мобилен телефон в ръка той се приближи до вратата и постави длан върху нея. Прокара нервно пръсти през оредяващата си коса. Опита се да си припомни как беше конструиран бункерът. Съоръжението трябваше да издържи на бомбена атака, стига да не става дума за пряко попадение. Но не знаеше дали ще удържи на бормашините.
Специалният агент погледна към президента, който седеше на един от диваните заедно с началника на своя екип. Президентът забеляза Уорч и му махна.
Хейс обикновено се бръснеше по два пъти на ден. Вече беше пропуснал два пъти обичайното си бръснене и лицето му беше покрито с гъста сива брада. Сакото и вратовръзката му бяха захвърлени на облегалката на дивана, където беше спал.
— Джак, моля те, свали си вратовръзката. Кажи и на хората си да направят същото — каза президентът.
Веднага след нападението Уорч бе захвърлил вратовръзката си в пристъп на ярост. Сега, двайсет и четири часа по-късно, бе загърбил чувствата си и отново я беше сложил. Безупречното облекло показва уважение към работата.
Уорч кимна.
— Нещо ново?
— Опасявам се, че няма — отвърна агентът.