Докато отпиваше от кафето, рекламите свършиха и включиха студиото. Кинг усили звука. На екрана трепкаха пламъчетата на свещи. През нощта в знак на солидарност петдесет хиляди души бяха направили шествие от Мемориала на Линкълн до Капитолия. После отново показаха тълпи хора, които се опитваха да минат през полицейските заграждения и да се доберат по-близо до Белия дом. Тези кадри бяха последвани от демонстрации, на които палеха американското знаме, в Ивицата Газа, на Западния бряг, в Багдад и в Дамаск.
— Ако продължават да правят подобни неща — поклати глава Кинг, — ще се наложи наистина да ударим сградата.
Водещият говори няколко минути за официалните реакции на правителствата в Близкия изток, после показаха откъси от пресконференцията на директора на ФБР.
Роуч четеше предварително написан текст.
— Това е снимката на Мохамед Битики… — посочи таблото вдясно от себе си директорът. — Предполагаме, че той е стрелял от покрива на хотел „Вашингтон“ в началото на нападението. Сега знаем, че истинското му име е Салим Русан. Той е въоръжен и опасен. Предлагаме награда от един милион долара за всякаква информация, която ще ни помогне да заловим Русан. Търсим и друг заподозрян. — Един от сътрудниците на Роуч махна снимката на Русан от таблото и сложи друга. Косата на човека на снимката беше сресана назад, а от врата му на златна верижка висеше кръст. — Този мъж е работел във фирма за химическо чистене и се е представял като Вини Вители. Истинското му име е Абу Хасан. Не знаем къде се намира, но бихме искали да поговорим с някой, която го е срещал през последната година.
Роуч продължаваше да говори, на екрана се изписа телефонният номер, на който можеше да се дава информация, но Кинг не го слушаше. Седеше, втренчен в екрана, не можеше да повярва… Изведнъж се изправи рязко, замалко не изпусна чашата си.
— Господи! Това е той!
Никой от хората в бункера не беше спал повече от половин час, някои от агентите въобще не бяха лягали. Президентът Хейс продължаваше да вярва, че ФБР ще щурмуват сградата. Той беше присъствал на специалните срещи и знаеше, че най-удобният момент за нападение е призори. Тогава хората бяха най-уморени и лесно можеше да бъдат изненадани.
По това време на годината се съмваше рано, слънцето изгряваше към шест и петнайсет. Всички чакаха с нетърпение зората. Часовете минаваха, а не се случваше нищо и плахата надежда се смени с примирение. Всички се питаха: Ще издържим ли още един ден?
Валъри Джоунс се връщаше от малката тоалетна. Най-сетне беше свалила грима си. Бе решила, че всички коментари за бръчките или сенките под очите й са безпредметни предвид ситуацията. Тревожните мисли не я напускаха. Беше прекарала половината от живота си да се бори, за да стигне до това, което бе сега, и нямаше да се остави да я обвинят за проникването на терориста в Овалния кабинет. Нямаше начин да застане отстрани и да гледа как кариерата й се срутва.
През цялата нощ се беше опитвала да разгледа случилото се от възможно най-много страни. Кой щеше да й помогне най-много, за да представи историята пред Хейс в нужната светлина? Познаваше много сенатори и доста от дарителите. Можеше да ги помоли да прошепнат нещо на Хейс. Можеше да обвини Ръс Пайпър. Грешката на Джоунс беше, че ги бе вписала в програмата за посещения на президента. Трябваше само да насочи гнева на шефа си към някой друг! Тя колебливо се приближи и седна до Хейс.
Президентът не вдигна очи.
— Защо не нападат? — попита Валъри.
— Не знам — поклати глава Хейс. — Вероятно имат причина.
— Например? Нашата политика е да не преговаряме с терористи, нали?
— Не винаги се придържаме твърдо към принципите — отвърна президентът.
— Кой дава заповедите в момента?
— Ако се съобразяват с конституцията — започна Хейс уморено, — правомощията ми ще бъдат дадени на вицепрезидента Бакстър.
— Лоша новина.
Хейс бавно кимна.
— Защо не изпраща ФБР?
— Не знам, Валъри — отвърна нетърпеливо Хейс.
— Не мога да разбера защо още не са се опитали да превземат сградата — настоя плахо Джоунс.
— Ние не разполагаме с информация. Сигурно имат основателни причини.
Разногласията между президента и вицепрезидента й бяха известни. Много пъти ги бяха обсъждали с Хейс. Ако успееше да насочи гнева му към Бакстър, незначителният й пропуск щеше да бъде забравен.