— Или просто на Бакстър му харесва да бъде президент — промълви Джоунс.
Айрини Кенеди стоеше край прозореца в кабинета си и гледаше изгрева. През последната седмица почти не бе спала. Имаше намерение да полегне за малко на дивана в кабинета си, след като двамата тюлени проникнат в Белия дом, но така и не го направи. Междувременно всичко се беше объркало.
В 2.23 часа през нощта Кенеди седеше все още в контролната зала в Ленгли, когато звънна Скип Макмахън. Рафик Азис се беше свързал с него. В момента, в който терористът заплаши, че ще започне да избива заложниците, Макмахън свърза настоящите събития с едно телефонно обаждане от директор Роуч вчера. Директорът беше казал, че ЦРУ ще пренесат някаква специална техника за наблюдение край източната стена на Белия дом. Когато започна да разбира какво се е случило, Макмахън каза, че ще провери какво става, и веднага се свърза с Айрини Кенеди.
След обаждането на Макмахън генерал Кембъл нареди на Харис да изпрати някой от хората си в шахтата. Скоро след това двамата тюлени бяха издърпани с електрическа макара.
Когато започна стрелбата, Ник Шулц лазеше на безопасно разстояние зад партньора си. На метър пред него се влачеше раницата, завързана за крака на Крафт.
Шулц беше изтеглил партньора си до началото на тръбата, без да знае дали е жив, или мъртъв.
Сега, застанала до прозореца в кабинета си на седмия етаж, Кенеди гледаше изгряващото слънце. Искаше й се да върне времето назад! Седемнайсет мъже бяха загинали, откакто тя ръководеше операции на Ленгли. С Крафт ставаха осемнайсет.
Тихо почукване на вратата я извади от вглъбението й.
— Влезте.
Вратата се отвори и някой влезе, но не каза нищо. Кенеди се обърна. Скип Макмахън изглеждаше съсипан.
— Скип, вчера не беше възможно да ти кажа нищо. Около нас имаше прекалено много хора.
— Не мога да повярвам, че не ми каза!
— Съжалявам.
— Винаги сме били честни един с друг!
— Знам… Съжалявам! Нещата се случваха прекалено бързо. Исках да ти кажа… Когато попитах дали да те извикам, ми казаха да изчакам.
— Кой? Томас ли?
— Заповедта дойде от много по-високо.
— Колко по-високо?
Кенеди отново се обърна към прозореца.
— Без повече игрички! — пристъпи напред Макмахън. — Искам истината!
— Ще трябва да си остане между нас.
— Разбира се, че ще си остане между нас — тросна се агентът.
— Скип, ние сме приятели…
— Приятелите не си погаждат номера!
— Скип, решението дойде от високо. Исках да ти кажа, но не можах… а и нямах достатъчно време да ги убедя, че трябва да го направя.
— Кой даде заповед на тези хора да тръгнат и кой нареди да държат ФБР настрана?
— Вицепрезидентът Бакстър — въздъхна Кенеди.
— Кучи син! — Макмахън сви юмруци. — Мръсник! За какъв се мисли… — Прехапа устни. После добави: — Тази операция е на ФБР. Не е на Пентагона или на ЦРУ. Ако не ме информирате винаги и за всичко, отивам директно при…
— Доктор Кенеди? — чу се глас от интеркома.
Айрини отиде и натисна едно от копчетата.
— Да?
— Чакат ви в заседателната зала на директора.
Кенеди погледна часовника си. Беше малко след седем.
— Веднага идваме. — Тя погледна Макмахън. — Трябва да тръгваме, но искам да ми обещаеш, че ще си мълчиш, преди да съм ти обяснила всичко.
— Не — отвърна той. — Сега отивам там и моментално се захващам с онези…
Кенеди стисна китката му.
— Не, Скип. Ще си мълчиш до края на срещата, ако искаш да разбереш всичко. Има много неща, които не знаеш.
Влязоха последни в заседателната зала на директор Стансфийлд. Когато заеха местата си, директорът на ФБР Роуч обясняваше колко е обиден, че не е бил осведомен навреме. „Фъшкии“ беше най-често използваната от него дума, когато характеризираше действията на останалите.
На председателското място седеше директор Томас Стансфийлд. От лявата му страна бяха вицепрезидентът Бакстър и Далас Кинг. Отдясно седяха генерал Флъд и директор Роуч. Кенеди и Макмахън седнаха един до друг от страната на директора на ФБР.
— Не виждам основателна причина да не ни кажете, че изпращате тези мъже в сградата — продължи Роуч. — Двамата със Скип вече го обсъдихме. Нямаше да имаме нищо против този план.
Бакстър се наведе напред и почука с пръст по масата.
— Не съм давал заповед на никакви тюлени да влизат в сградата — рече твърдо.
— Грешката беше моя — започна Флъд. — Трябваше да поставя уреди за наблюдение и тогава открихме тази уникална възможност.
— Все още не мога да си обясня защо не вдигна телефона — упорстваше Роуч.