— Какво стана? Къде е бледият крал? — трескаво запита той.
Като го чуха да приказва, радостта им бе толкова голяма, че дълго не можаха да му отговорят, а и не разбираха въпроса. Най-сетне успя да изкопчи от Сам, че те не са видели нищо освен приближаването на неясни тъмни фигури. Изведнъж, за свой ужас, Сам открил, че господарят му е изчезнал; в този миг край него профучала черна сянка и той паднал. Много отдалече, сякаш от дън земя, дочул гласа на Фродо да крещи непонятни думи. Повече не видели нищо, докато не се натъкнали на безжизненото тяло на Фродо, проснат по очи на тревата върху меча си. Бързоход наредил да го вдигнат и да го положат край огъня, после изчезнал. Всичко това станало преди доста време.
Явно Сам отново започваше да се съмнява в Бързоход, но докато говореха, Скиталеца ненадейно се появи от сенките. Хобитите трепнаха, а Сам извади меча си и застана над Фродо, ала Бързоход коленичи край ранения.
— Не съм Черен конник, Сам — кротко каза той, — нито пък техен съюзник. Опитах се да открия накъде отиват, но не видях нищо. Не мога да разбера защо си заминаха, без да ни нападнат отново. И все пак присъствието им не се усеща никъде наоколо.
Когато чу разказа на Фродо, той се разтревожи, поклати глава и въздъхна. После нареди на Пипин и Мери да кипнат колкото може повече вода в малките си котлета и да измият раната с нея.
— Поддържайте добре огъня и затоплете Фродо — заръча той.
После стана, отдалечи се и като повика Сам, тихичко добави:
— Мисля, че сега разбирам по-добре нещата. Изглежда, враговете са били само петима. Защо не са се събрали всички, не знам; мисля обаче, че не са очаквали съпротива. Засега са се оттеглили. Ала се страхувам, че не са далече. Не успеем ли да се измъкнем, ще се завърнат някоя друга нощ. Те изчакват, защото мислят, че целта им е почти постигната и Пръстенът не може да избяга далече. Уви, Сам, те вярват, че са нанесли на господаря ти смъртоносна рана, която ще го подчини на волята им. Ще видим!
Сам задавено изхълца.
— Не се отчайвай! — каза Бързоход. — Сега трябва да ми вярваш. Както намекваше Гандалф, твоят Фродо се оказа замесен от по-жилаво тесто, отколкото предполагах. Той не загина и мисля, че ще се съпротивлява на злата сила на раната по-дълго, отколкото очакват враговете му. Ще сторя всичко, на което съм способен, за да му помогна и да го изцеля. Наглеждай го добре, докато ме няма!
Той хукна назад и отново изчезна в мрака.
Фродо се унесе в дрямка, макар че болката от раната бавно се засилваше и мъртвешкият хлад се разнасяше от рамото към ръката и ребрата му. Приятелите му бдяха над него, сгряваха го и промиваха раната. Нощта отминаваше бавно и мъчително. Когато Бързоход най-сетне се завърна, зората се разгаряше в небето и сумрачна светлина изпълваше долчинката.
— Вижте! — извика той и се наведе да вдигне от земята един черен плащ, който бе лежал там, прикрит от мрака. На около един фут над долния ръб платът бе разцепен. — От удара на Фродовия меч е. Боя се, че това е единствената рана, която е нанесъл на противника си, защото мечът му е цял, а всяко острие, пронизало този страховит крал, се разпада. Много по-пагубно за него е било името на Елберет. А за Фродо по-пагубно е било ето това!
Той се наведе и вдигна дълъг, тънък кинжал. Стоманата излъчваше студено сияние. Когато Бързоход го повдигна, всички видяха, че към края ръбът е нащърбен и върхът е пречупен. Но погледите им се изпълниха с изумление, защото издигнатото в първите утринни лъчи острие сякаш се топеше и разсейваше като пушек из въздуха, докато в ръката на Бързоход не остана само дръжката.
— Уви! — извика той. — Този прокълнат кинжал е нанесъл раната. Малцина днес са достатъчно изкусни, за да се борят срещу подобни зловещи оръжия. Но ще сторя каквото мога.
Той седна на земята, положи дръжката на кинжала върху коленете си и бавно запя над нея песен на някакъв странен език. После я остави настрани, обърна се към Фродо и тихо заговори с думи, които другите не успяха да разберат. От торбичката на пояса си извади дълги листа на някаква билка.
— Надалече бродих да открия тези листа — каза той, — защото тая билка не расте по голите хълмове, а из гъсталака далече на юг от Пътя.
— Той стри един лист между пръстите си и въздухът се изпълни с остър, благоуханен мирис. — Цяло щастие е, че открих това целебно растение, донесено в Средната земя от Западните хора. Наричали са го Ателас и днес то расте нарядко, само по местата, където те са обитавали или лагерували в древни времена. На север не го познава никой освен ония, що бродят из Пущинака. Големи са достойнствата му, ала при такава рана неговата целебна сила може да се окаже недостатъчна.