Той пусна листата във вряла вода и с отварата проми рамото на Фродо. От парата лъхаше освежаващ аромат и здравите усетиха как ги обхваща успокоение, а умовете им се проясняват. Билката имаше известна власт и над раната, защото Фродо почувства как болката и леденият хлад в ребрата му отслабват, ала ръката му си остана безжизнена и той не можеше да я раздвижи. Сега горчиво съжаляваше за безумството си и се упрекваше за проявената слабост; разбираше, че надявайки Пръстена, се е подчинил не на собственото си желание, а на повелята на враговете. Питаше се дали ще остане сакат за цял живот и как ще могат сега да продължат пътуването. Чувстваше се прекалено слаб, за да се държи на крака.
Точно този въпрос обсъждаха и останалите. Решиха да напуснат Бурния връх колкото се може по-скоро.
— Сега мисля — каза Бързоход, — че неприятелят е наблюдавал това място от няколко дни. Ако Гандалф изобщо е идвал тук, принудили са го да избяга и той няма да се завърне. Във всеки случай, след снощната атака, тук ни дебне смъртна заплаха, щом падне мрак. Където и да отидем, едва ли ще срещнем по-голяма опасност.
Щом се развидели хубаво, те похапнаха набързо и събраха багажа. Фродо не можеше да върви, затова останалите си разпределиха по-голямата част от товара и качиха ранения на понито. През последните няколко дни горкото добиче се бе поправило като по вълшебство; то вече изглеждаше по-яко и охранено и започваше да проявява привързаност към новите си стопани, особено към Сам. Кой знае колко го бе тормозил Бил Папратак, та пътуването из пущинака да му изглежда толкова по-добро от предишния му живот.
Потеглиха на юг. Това означаваше да пресекат Пътя, но нямаха друг начин да стигнат бързо до гористите области. А се нуждаеха от гориво, защото Бързоход казваше, че трябва да държат Фродо на топло, особено нощем, когато огънят щеше да им осигури и някаква закрила. Пак негова бе идеята да съкратят маршрута, като си спестят още един голям завой — източно от Бурния връх Пътят се отклонявал далече на север.
Бавно и предпазливо се спуснаха по югозападния склон на хълма и скоро наближиха Пътя. От Конниците нямаше и следа. Но докато бързаха да пресекат, дочуха в далечината два крясъка: хладен глас зовеше и друг хладен глас му отвръщаше. Треперейки, пътниците се втурнаха напред към гъсталака. На юг се спускаше дива, безпътна местност — широки безплодни пространства се редуваха с гъсти горички от храсти и дребни криви дървета. Оскъдната трева бе остра и сива; повехналите листа се ронеха из гъсталака. Бавно и безрадостно бе пътуването им сред тази унила област. Тътреха се напред и почти не продумваха. С болка на сърце Фродо ги гледаше как крачат край него с клюмнали глави, прегърбени под тежкия товар. Дори Бързоход имаше морен и посърнал вид.
Още преди края на първия ден болката на Фродо отново взе да се засилва, но той се постара да скрие това. Изминаха четири дни без особена промяна наоколо, само Бурният връх зад тях постепенно се смаляваше, а напред далечните планини като че се мержелееха малко по-наблизо. Ала след онзи далечен крясък не бяха открили никакъв знак неприятелят да е забелязал бягството им и да ги преследва. Най-много се опасяваха от тъмнината и нощем стояха на стража по двойки, очаквайки всеки миг да зърнат дебнещи сенки в сивата нощ, мътно огряна от заоблачената луна; но не виждаха нищо и дочуваха само въздишките на съсухрени треви и листа. Нито веднъж не усетиха чувството за наближаващо зло, което ги бе обхванало преди нападението в долчинката. Не смееха да вярват, че Конниците вече са изгубили дирите им. Може би изчакваха, за да им устроят засада на по-удобно място?
В края на петия ден се спуснаха в една широка и плитка долина и местността отново започна да се възвишава. Сега Бързоход ги поведе на североизток и на шестия ден достигнаха края на дългото полегато нагорнище. Далече под тях Пътят се виеше в подножието на хълмовете, а надясно под бледите слънчеви лъчи проблясваха водите на сива река. В далечината зърнаха още една река сред забулена от мъгли скалиста долина.
— Боя се, че тук ще трябва за малко да се върнем на Пътя — каза Бързоход. — Стигнахме до река Скрежноблик, наричана от елфите Митейтел. На север от Ломидол тя извира от Голо бърдо, където по безплодните канари живеят тролове, а южно оттук се влива в Шумноструйка. По-надолу някои я наричат Сивталаз и тя наистина става могъща река, преди да се влее в Морето. Чак до изворите й на Голо бърдо няма друг път пред нея освен Последния мост, по който минава Пътят.