— Каква е оная река в далечината? — запита Мери.
— Това е река Ломидол, Шумноструйка или Бруинен — отвърна Бързоход. — От Моста до Бруиненския брод Пътят дълго минава в подножието на хълмовете. Но още не съм мислил как ще я прекосим. Всяка река по реда си! Истинско щастие ще е, ако на Последния мост не ни чака засада.
Рано на следващия ден отново се спуснаха към Пътя. Сам и Бързоход минаха напред, но не откриха признаци някой да е бродил на кон или пеш. Тук, в сянката на хълмовете, бе превалял дъжд. Бързоход прецени, че това е било преди два дни и водата е изличила всички следи. Доколкото можеше да съди, оттогава не бяха минавали конници.
Забързаха напред с всички сили, които им оставаха, и след една-две мили, в подножието на кратък, стръмен склон, пред тях се появи Последният мост. С ужас очакваха да зърнат там дебнещи черни фигури, ала не видяха нищо. Бързоход ги накара да се прикрият в крайпътните шубраци и отиде напред да разузнае.
Не след дълго той дотича обратно и каза:
— Не виждам никакви следи от неприятеля и много се чудя какво означава това. Но открих нещо доста странно. — Той протегна ръка и им показа бледозелен скъпоценен камък. — Намерих го в калта насред Моста. Това е берил, елфически камък. Не мога да кажа дали нарочно е сложен там, или е изтърван случайно, ала ми вдъхва надежда. Ще го приема за знак, че можем да минем по Моста; но по-нататък не бих посмял да остана на Пътя, докато не открия по-ясен знак.
Незабавно потеглиха напред. Пресякоха Моста без премеждия и без да чуят нищо освен тихия плясък на водовъртежите под трите широки арки. Една миля по-нататък стигнаха до тесен пролом, водещ на север през стръмните чукари вляво от Пътя. Бързоход зави натам и скоро пътниците потънаха сред мрачните дървета на тази усойна местност в подножието на навъсените хълмове.
Хобитите бяха доволни, че безплодните пущинаци и опасният Път остават зад тях, ала и тази област изглеждаше заплашителна и враждебна. Колкото по-напред отиваха, толкова по-високо се издигаха околните хълмове. Тук-там по възвишения и хребети зловещо се мяркаха древни каменни стени и разрушени кули. Яхнал понито, Фродо имаше време да гледа напред и да размишлява. Припомни си разказа на Билбо за неговото пътешествие и заплашителните кули по хълмовете северно от Пътя, недалеч от Тролови гори, където се случило първото му сериозно приключение. Досещаше се, че сега са из същата област, и се питаше дали случайно няма да минат по ония места.
— Кой живее из този край? — попита той. — И кой е изградил тия кули? Троловете ли?
— Не! — каза Бързоход. — Троловете не строят. Никой не живее из този край. В древни времена тук е имало хора, ала днес не е останал никой. Легендите разказват, че те попаднали под сянката на Ангмар и станали зли. Всички били унищожени във войната, която донесла гибелта на Северното кралство. Но това е било толкова отдавна, че дори и хълмовете са ги забравили, макар върху тия земи още да тегне сянка.
— Откъде си научил преданията, щом цялата област тъне в запустение и забрава? — попита Перегрин. — Зверовете и птиците не разказват такива легенди.
— Наследниците на Елендил не забравят миналото — отвърна Бързоход, — а в Ломидол помнят много повече от онова, което знам.
— Често ли посещаваш Ломидол? — запита Фродо.
— Да. Някога живях там и продължавам да се връщам, когато мога. Там е сърцето ми; ала не ми е писано да седя сред покой дори в прекрасния дом на Елронд.
Хълмовете започнаха да ги притискат от всички страни. Реката Бруинен и Пътят, водещ към нея, бяха изчезнали от погледите им. Пътниците навлязоха в дълга долина — тясна, дълбока, мрачна и безмълвна. Дърветата със стари, възлести коренища надвисваха по урвите и постепенно се сгъстяваха в борови гори нагоре по склоновете.
Хобитите бяха много уморени. Напредваха бавно, защото трябваше да подбират пътя си сред пущинака, задръстен от повалени дървета и срутени скали. Доколкото можеха, избягваха да се катерят нагоре заради Фродо, а и защото не бе лесно да се открие път за измъкване от теснините. Вече от два дни бродеха из тази област и ето че времето се развали. Откъм запад задухаха неспирни ветрове и влагата от далечните морета се посипа като ситен, подгизващ дъжд по мрачните глави на хълмовете. Привечер всички бяха мокри до кости и бивакът им бе унил, защото не успяха да накладат огън. На следващия ден хълмовете пред тях се извисяваха все по-стръмно и ги принуждаваха да се отклоняват на север от целта си. Бързоход очевидно се тревожеше; вече бяха изминали десет дни, откакто напуснаха Бурния връх, и запасите им привършваха. Дъждът продължаваше.