Пренощуваха на скална площадка в подножието на отвесна каменна стена. Тук имаше плитка пещера, по-скоро вдлъбнатина в скалата. Фродо не можеше да заспи. Студът и влагата бяха засилили болката от раната му повече от всякога и мъртвешкият хлад прогонваше дрямката. Той лежеше, кашляше, въртеше се и боязливо се вслушваше в потайните нощни звуци — вятърът виеше в скалните пукнатини, някъде се лееше вода, нещо пукаше и с внезапен грохот се сипеха откъртени камъни. Усети, че черните фигури идват да го удушат, но когато се надигна, видя само гърба на Бързоход, който седеше приведен, пушеше лулата си и бдеше. Отново си легна и се унесе в неспокойна дрямка. Сънуваше, че е в градината си в Графството и се разхожда по тревата, но тя изглеждаше бледа и мъглива, много по-неясна от високите черни сенки, които надничаха над оградата.
На сутринта се събуди и откри, че дъждът е спрял. Облаците все още бяха гъсти, но вече се разкъсваха и между тях просветваха ивици бледосиньо небе. Вятърът отново бе обърнал посоката си. Този път не потеглиха рано. Веднага след студената и оскъдна закуска Бързоход тръгна напред сам, като заръча на останалите да не напускат скалния заслон, докато не се върне. Щеше да опита да се изкачи нагоре и да огледа релефа на местността.
Когато се завърна, новините не бяха утешителни.
— Много на север сме се отклонили и ще трябва да намерим начин отново да свърнем на юг — каза той. — Ако продължаваме така, ще се озовем в деретата на Голо бърдо, далече на север от Ломидол. Аз почти не познавам онзи край, обитаван от тролове. Може би ще успеем да открием път през него и да заобиколим от север към Ломидол, но това ще ни отнеме много време, защото не знам пътя, а и храната няма да ни стигне. Тъй или иначе, трябва да се доберем до Бруиненския брод.
През целия този ден те се катериха по скалистите стръмнини. Между два хълма откриха проход, водещ към долина, простряна на югоизток — тъкмо в желаната посока. Но към края на деня нови възвишения препречиха пътя им; на небосклона се тъмнееше мрачен хребет, нащърбен на много места като изхабен трион. Трябваше да избират — или да се върнат, или да се прехвърлят през него.
Решиха да предприемат изкачването, но то се оказа много тежко. Не след дълго Фродо бе принуден да слезе от седлото и да се катери наравно с тях. Дори и така често губеха надежда да изведат понито догоре, а понякога, както бяха натоварени, не намираха пътека и за себе си. Когато най-сетне изтощени достигнаха върха, беше почти тъмно. Бяха се изкатерили в тясна седловина между две възвишения и досами тях скалите се спускаха стръмно надолу. Фродо се просна на земята и остана да лежи, разтърсван от треска. Лявата му ръка беше безжизнена и сякаш ледени нокти се впиваха в ребрата и рамото му. Дърветата и скалите наоколо се мержелееха пред погледа му като призраци.
— Не можем да продължим — каза Мери на Бързоход. — Страхувам се, че на Фродо му дойде много. Ужасно се тревожа за него. Какво да правим? Мислиш ли, че в Ломидол ще успеят да го изцелят, ако изобщо стигнем дотам?
— Ще видим — отвърна Бързоход. — В пущинака не мога да сторя нищо повече. Тъкмо заради раната му толкова настоявам да бързаме. Но съм съгласен, че тази вечер не можем да продължим.
— Какво му е на моя господар? — тихо запита Сам, гледайки умолително Бързоход. — Раната му беше малка и вече се затвори. На рамото не се вижда нищо освен едва забележим светъл белег.
— Фродо е бил ударен с едно от оръжията на Врага — каза Бързоход — и го разяжда някаква отрова или магия, с която моето изкуство не може да се справи. Но не губи надежда, Сам.
Нощта на високия хребет бе студена. Накладоха малък огън под чепатите корени на един стар бор, надвиснал над плитка яма — изглежда, в стари времена тук бяха вадили камъни. Седяха сгушени един до друг. Леден вятър вееше през прохода и те чуваха как далече долу върхарите на дърветата стенат и въздишат. Фродо лежеше в полудрямка и му се привиждаше, че над него се носят безбройни черни криле, а на тях яздят преследвачи, които го дирят из всички пещери и хралупи на хълмовете.
Утрото изгря красиво и светло; въздухът бе чист, бледа и ясна зора осияваше измитото от дъжда небе. Сърцата им се ободриха, ала пътниците копнееха слънцето да стопли вкочанените им крайници. Щом се разсъмна, Бързоход поведе Мери към възвишението на изток от прохода, за да огледат околностите. Слънцето вече бе изгряло и сияеше ярко, когато те се завърнаха с по-утешителни новини. Сега се движеха приблизително в нужната посока. Ако се спуснеха оттатък хребета, планините щяха да останат отляво. Някъде напред Бързоход отново бе зърнал Шумноструйка и знаеше, че макар и скрит, Пътят към Брода не е далеч от реката.