— Ще трябва отново да излезем на Пътя — каза той. — Няма надежда да открием пътека през тия хълмове. Каквато и опасност да ни дебне, само по Пътя можем да стигнем до Брода.
Веднага след закуска те отново потеглиха. Бавно се спуснаха по южния склон; пътят се оказа много по-лек, отколкото очакваха — от тази страна надолнището не бе толкова стръмно и скоро Фродо можеше отново да язди. Бедното старо пони на Бил Папратак проявяваше неподозиран талант да подбира пътя и да спестява на ездача си излишни тръскания. Компанията отново се ободри. Дори Фродо се чувстваше по-добре в утринната светлина, но от време на време като че мъгла засенчваше погледа му и той прокарваше длан по очите си.
Пипин вървеше малко по-напред. Внезапно той се обърна и извика:
— Тук има пътека!
Когато го настигнаха, видяха, че не е сбъркал: там явно личеше пътека, която с криволици се издигаше от гората под тях и се губеше към върха на хълма. На много места бе обрасла с трева или затрупана от паднали камъни и дънери, ала си личеше, че някога е била доста оживена. Силни ръце я бяха разчистили в стари времена, тежки крака я бяха утъпкали. Тук-там вековни дървета бяха отсечени или изкъртени, а големи скали — разбити или избутани настрани от пътя.
Продължиха по пътеката, защото по нея бе най-лесно да се спуснат надолу, но вървяха предпазливо. Тревогата им нарасна още повече, когато навлязоха в мрачната гора и пътеката стана по-равна и по-широка. Внезапно тя излезе от еловата горичка, спусна се стръмно по склона и рязко зави наляво край един скален ръб. Когато стигнаха завоя, хобитите надникнаха зад него и видяха, че пътеката продължава по равна площадка под невисока скална стена, обрасла отгоре с дървета. В камъка зееше врата, увиснала накриво на една от огромните си панти.
Всички спряха пред вратата. Зад нея имаше пещера или каменна зала, но в мрака не можеха да видят нищо. Напъвайки с всички сили, Бързоход, Сам и Мери успяха да я открехнат още малко, после Бързоход и Мери влязоха. Не отидоха много навътре, защото подът бе осеян с кокали и около входа не се виждаше нищо друго освен няколко огромни празни делви и парчета от грънци.
— Да не ми е името Перегрин, ако това не е тролова пещера — заяви Пипин. — Излизайте и да се махаме оттук. Сега знаем кой е утъпкал пътеката и колкото по-бързо избягаме от нея, толкова по-добре.
— Мисля, че няма нужда — каза Бързоход, излизайки навън. — Дупката несъмнено е на тролове, но изглежда отдавна изоставена. Няма от какво да се боим. Да слезем внимателно надолу и ще видим.
Пътеката заобикаляше вратата и завивайки надясно по площадката, отново се спускаше през гъстите гори. Понеже не искаше Бързоход да го смята за страхливец, Пипин избърза напред заедно с Мери. След тях Сам и Бързоход вървяха от двете страни на Фродовото пони, защото сега пътеката бе достатъчно широка за петима хобити, крачещи в редица. Но преди да стигнат далече, Пипин дотърча назад, следван от Мери. Двамата изглеждаха ужасени.
— Там наистина има тролове — задавено изпъшка Пипин. — Долу, на една полянка сред гората. Зърнахме ги през дърветата. Огромни са!
— Ще идем да ги видим — рече Бързоход и вдигна един здрав клон.
Фродо не каза нищо, но Сам изглеждаше изплашен.
Слънцето вече се бе издигнало високо и лъчите му хвърляха през пооголелите клони широки светли петна по поляната. Пътниците спряха наблизо и затаили дъх, надникнаха през дърветата. Троловете бяха там — трима огромни трола. Единият се бе навел, а другите двама го гледаха.
Бързоход безгрижно тръгна напред.
— Изправи се, стар камънак! — рече той и строши тоягата си в гърба на наведения трол.
Нищо не се случи. Хобитите смаяно изохкаха, после даже Фродо се разсмя.
— Хубава работа! — каза той. — Забравяме семейната си история. Това трябва да са ония тримата, изненадани от Гандалф, докато се карали как е най-правилно да се сготвят тринадесет джуджета и един хобит.
— Нямах си представа, че сме по тия места! — каза Пипин.