— Да, всички са живи и здрави — отговори Гандалф. — Сам стоя тук допреди половин час, но го пратих да си почине малко.
— Какво стана на Брода? Всичко ми изглеждаше толкова неясно. И досега едва-едва си го припомням.
— Да, така беше. Ти бе започнал да чезнеш. Раната най-после те надвиваше. Още няколко часа — и нищо не можеше да ти помогне. Но в тебе има силица, скъпи ми хобите! И в Могилата я показа. Тогава всичко висеше на косъм — навярно не е имало по-опасен миг. Жалко, че не успя да се удържиш на Бурния връх.
— Изглежда, вече знаеш доста неща — каза Фродо. — Не бях говорил с останалите за Могилата. Отначало беше много страшно, а после си имахме други грижи. Откъде научи?
— Ти често говореше насън, Фродо — нежно каза Гандалф, — и за мен не беше трудно да разчета мислите и спомените ти. Не бой се! Преди малко се пошегувах, като казах „глупости“. Мисля само хубави неща за теб… и за другите. Не е малък подвиг през такива опасности да стигнеш толкова далеч и все още да носиш Пръстена.
— Никога нямаше да успеем, ако не беше Бързоход — каза Фродо. — Но ти ни липсваше. Не знаех какво да правя без теб.
— Задържаха ме — каза Гандалф — и това едва не те погуби. Ала сега не съм сигурен — може и да е било за добро.
— Ще ми се да разкажеш какво се случи!
— Всичко с времето си! По заповед на Елронд днес не бива да приказваш и да се тревожиш за нищо.
— Но разговорът ще ми попречи да мисля и да се тревожа, което е още по-изморително — възрази Фродо. — Вече съм съвсем буден и си припомням толкова много неща, които се нуждаят от обяснение. Защо се забави? Поне това трябва да ми кажеш.
— Скоро ще чуеш всичко, което искаш да узнаеш — каза Гандалф. — Съветът ще заседава веднага щом оздравееш. Засега ще ти кажа само, че бях пленен.
— Ти? — възкликна Фродо.
— Да, аз, Гандалф Сивия — тържествено изрече вълшебникът. — Много сили има на този свят, добри и зли. Някои са по-могъщи от мен. С други още не съм се мерил. Но часът ми идва. Властелинът на Моргул и Черните му конници излязоха от мрака. Готви се война!
— Значи ти си знаел за Черните конници… още преди да ги срещна?
— Да, знаех. Всъщност веднъж ти споменах за тях; защото Черните конници са Духовете на Пръстена, Деветимата Слуги на Властелина на Пръстените. Но не знаех, че пак са се появили, иначе незабавно щях да избягам заедно с теб. Чух за тях едва след като те напуснах през юни; ала ще отложа този разказ. Засега Арагорн ни спаси от бедата.
— Да — каза Фродо, — Бързоход ни спаси. И все пак отначало се боях от него. Мисля, че Сам така и не му повярва докрай, поне докато не срещнахме Глорфиндел.
— Чух всичко за Сам — усмихна се Гандалф. — Той вече не се съмнява.
— Радвам се — каза Фродо. — Защото много обикнах Бързоход. Е, обикнах не е най-точната дума. Искам да кажа, че ми е скъп, макар да е един такъв особен и понякога суров. Всъщност често ми напомня за теб. Не знаех, че сред Големите хора има такива. Мислех… мислех, че те са си просто големи и доста глупави — добродушни и глупави като Мажирепей или глупави и порочни като Бил Папратак. Но ние в Графството не знаем много за Големите хора, освен може би за тия от Брее.
— Дори и за тях не знаете много, щом мислиш стария Пиволей за глупак — каза Гандалф. — В своите работи той е твърде мъдър. Вярно, мисли по-малко и по-бавно, отколкото приказва, но дай му време — ще види и през тухлена стена (както казват в Брее). Ала малцина са останали в Средната земя като Арагорн, син на Араторн. Родът на Задморските крале е към своя край. Може би тази Война за Пръстена ще е последното им приключение.
— Наистина ли искаш да кажеш, че Бързоход е от народа на древните Крале? — учуди се Фродо. — Мислех, че те отдавна са изчезнали. Смятах го просто за Скиталец.
— Просто Скиталец! — възкликна Гандалф. — Скъпи ми Фродо, та нали Скиталците са точно това — последните северни потомци на великия народ на Западните хора. Те са ми помагали преди; а и в идните дни ще се нуждая от помощта им, защото стигнахме до Ломидол, но Пръстенът още не е в безопасност.
— Сигурно е тъй — каза Фродо. — Но досега единствената ми мисъл беше как да стигна дотук; дано не се наложи да продължа. Толкова е приятно просто да си почивам. Преживях цял месец изгнание и приключения и смятам това за предостатъчно.
Той замълча и притвори очи. След малко заговори отново:
— Пресмятах наум и не ми излизат дните до двадесет и четвърти октомври. Би трябвало да е двадесет и първи. Мисля, че достигнахме Брода на двадесети.