И той бързо заспа.
Сега Фродо бе вън от опасност в Последния уютен дом на изток от Морето. Както разказваше някога Билбо, това бе „съвършен дом, каквото и да желаеш — храна, сън, приказки, песни, просто да седиш и да си мислиш или с удоволствие да смесиш всичко това“. Самият престой тук бе лечение от умора, страх и печал.
Привечер Фродо отново се събуди и откри, че вече не се нуждае от почивка или сън, а е настроен за ядене и пиене, вероятно и за песни и приказки след това. Стана от леглото и откри, че ръката вече му се подчинява почти както преди. Намери приготвени чисти дрехи от зелено сукно, които му стояха превъзходно. Поглеждайки в огледалото, с изненада забеляза много по-тънко отражение, отколкото си спомняше — то удивително напомняше младия племенник на Билбо, който честичко бродеше с чичо си из Графството; ала очите му гледаха замислено.
— Да, зърнал си туй-онуй, откакто за последен път надничаше през огледалото — каза той на отражението си. — Но сега напред към веселбата!
Той се протегна и заподсвирква. В този миг на вратата се почука и влезе Сам. Той изтича към Фродо и докосна лявата му ръка неловко и свенливо. Стисна я леко, после се изчерви и бързо се обърна настрани.
— Здрасти, Сам! — каза Фродо.
— Топла е! — каза Сам. — Ръката ви, искам да кажа, господин Фродо. Толкова студена беше през дългите нощи. Но славно свирете, фанфари! — Той се завъртя и затанцува с блеснали очи. — Колко е хубаво, че ви виждам на крак и съвсем както преди, сър! Гандалф ме помоли да дойда и да ви видя дали сте готов да слезете, а аз помислих, че се шегува.
— Готов съм — каза Фродо. — Да вървим да потърсим останалите!
— Аз мога да ви отведа при тях, сър — каза Сам. — Голяма е тая къща и много чудновата. Все има какво да откриеш и никога не знаеш какво ще зърнеш зад ъгъла. И елфи, сър! Елфи тук, елфи там! Някои като крале, страховити и прекрасни; други весели като деца. Ами музиката, ами песните… не че съм имал много време или настроение за слушане, откакто пристигнахме. Но вече поопознах тукашните обичаи.
— Знам с какво си бил зает, Сам — каза Фродо и стисна ръката му. — Но тази вечер ще се веселиш и ще слушаш колкото ти сърце желае. Хайде, води ме из тоя лабиринт!
Сам го поведе през няколко галерии, после се спуснаха по дълго стълбище и излязоха сред висока градина над стръмния речен бряг. Завариха приятелите си, седнали под една колонада откъм източната страна на дома. В долината се бяха спуснали сенки, но горе, по далечните планински върхари, още грееше светлина. Въздухът бе топъл. Наоколо отекваше шумът на водопада и лекият аромат на дървета и цветя изпълваше вечерта, сякаш лятото още не бе напуснало градините на Елронд.
— Ура! — викна Пипин и скочи на крака. — Ето го благородния ни братовчед! Дайте път на Фродо, Властелина на Пръстена!
— Шшш! — изрече Гандалф откъм сенките в дъното на колонадата. — Злото не идва в тази долина; но все едно, не бива да го споменаваме. Властелинът на Пръстена не е Фродо, а владетелят на Черната Мордорска кула, чиято мощ отново се разстила над света! Ние сме в крепост. Навън се смрачава.
— Гандалф ги приказва все такива весели неща — каза Пипин. — Той мисли, че трябва да се държа прилично. Но някак си е невъзможно на такова място да бъдеш мрачен и угнетен. Имам чувството, че бих запял, ако знаех подходяща песен.
— И на мене ми се пее — разсмя се Фродо. — Макар че засега повече ме влекат яденето и пиенето!
— Лесна работа — каза Пипин. — Ти проявяваш обичайния си талант да идваш тъкмо навреме за трапезата.
— И то каква трапеза! — обади се Мери. — Пиршество! Подготовката започна веднага щом Гандалф обяви, че си оздравял.
Преди да се доизкаже, звън на камбанка ги призова към залата.
Голямата зала в дома на Елронд бе изпълнена с народ — предимно елфи, макар че имаше и неколцина други гости. Както повеляваше обичаят, Елронд седеше на трон, начело на издигнатата върху платформи дълга маса; от едната му страна беше Глорфиндел, от другата — Гандалф.
Фродо ги гледаше удивен, защото никога преди не бе виждал Елронд, за когото разказваха толкова много приказки; а седнали отдясно и отляво, Глорфиндел и дори Гандалф, когото мислеше, че познава добре, се разкриваха като достойни и могъщи владетели.
Гандалф бе по-нисък от другите двама; но дългата бяла коса, буйната сребриста брада и широките плещи го уподобяваха на мъдър крал от древните легенди. Под огромните снежнобели вежди тъмните му очи тлееха сред старческото лице като въглени, готови да лумнат всеки миг.