Глорфиндел бе висок и строен; косата му бе сияйно златна, лицето му — прекрасно, младо, безстрашно и радостно; светлите му очи бяха проницателни, а гласът му звучеше като музика; мъдрост се криеше в челото му и сила в десницата му.
Лицето на Елронд нямаше възраст, не бе ни старо, ни младо, ала по него бе изписана паметта за безброй щастливи и скръбни неща. Косата му бе тъмна като падащия здрач и я опасваше сребърен обръч; очите му бяха сиви като ясна привечер и светлината в тях бе като звезден лъч. Древен изглеждаше той, като крал, сбрал в короната си безброй зими, и все пак могъщ като опитен воин разцвета на силите си. Той бе Владетелят на Ломидол, всесилен сред елфи и хора.
По средата на масата, край покритата с гоблени стена, имаше стол под балдахин и на него седеше дама — тъй прелестна за взора и тъй равна на Елронд в женската си хубост, та Фродо се досети, че тя трябва да е от най-близките му роднини. Млада бе тя и все пак древна. Сланата на годините не бе докоснала черните й плитки, гладки и изящни бяха белите й ръце и ведрото лице, звездна светлина искреше в сияйните й очи, сиви като безоблачна нощ; и все пак изглеждаше царствена; мъдрост и познание се криеха във взора й, сякаш бе познала много от това, що носят годините. Сребърна дантелена шапчица, обшита с искрящи бели перли, покриваше косите й, но по мекото сиво одеяние нямаше никакви украшения освен колан от сребърни листа.
Такава видя Фродо онази, която малцина простосмъртни бяха виждали — Арвен, дъщеря на Елронд, в която, твърдяха, обликът на Лутиен се бил завърнал отново на света; и я наричаха Ундомиел, защото бе Звездата Вечерница на своя народ. Дълго бе прекарала тя в страната на майчиния си род, в Лориен отвъд планините, и едва наскоро се бе завърнала в бащиния си дом в Ломидол. Но братята й Еладан и Елрохир бяха заминали на поход — те не забравяха мъките на майка си в бърлогите на орките и често потегляха надалеч със Северните Скиталци.
Фродо никога не бе виждал, нито си бе представял, че може да има толкова прекрасно същество, и бе едновременно изненадан и смутен, когато откри, че му е отредено място на масата на Елронд, сред този възвишен и красив народ. Макар на удобния стол да бяха подложени няколко възглавнички, той се чувстваше дребен и съвсем не на място; ала това чувство бързо отмина. Пиршеството бе весело, а храната — предостатъчна за вълчия му глад. Немалко време мина, преди отново да се огледа или просто да се обърне към съседите си.
Най-напред потърси с поглед приятелите си. Сам бе помолил да му разрешат да обслужва господаря си, но бе получил отговора, че този път е почетен гост. Сега Фродо го забеляза, седнал с Пипин и Мери в горния край на една от страничните маси, близо до подиума. Бързоход не се мяркаше никъде.
Отдясно на Фродо седеше богато облечено джудже с важен вид. Дългата му раздвоена брада бе почти толкова бяла, колкото снежнобялото платно на дрехите му. Имаше сребърен пояс и на врата му висеше сребърна верига, покрита с диаманти. За да го разгледа по-добре, Фродо спря да се храни.
— Добре дошъл и добра среща! — обърна се джуджето към него. После стана и се поклони. — Глоин, на твоите услуги — изрече то и се поклони още по-ниско.
— Фродо Торбинс, в услуга на тебе и целия ти род — учтиво отвърна Фродо, като се надигна изненадано и разпръсна възглавничките. — Правилно ли разбирам, че ти си онзи Глоин, един от дванадесетте спътници на великия Торин Дъбощит?
— Съвършено правилно — отговори джуджето, събра възглавничките и любезно помогна на Фродо да се настани на стола. — А аз не питам, защото вече ми казаха, че ти си роднината и приемният наследник на нашия прославен приятел Билбо. Позволи ми да те поздравя по случай оздравяването.
— Сърдечно благодаря — каза Фродо.
— Както чух, преживял си много странни приключения — каза Глоин. — Питам се и недоумявам какво е тласнало четирима хобити на толкова дълго пътешествие. Такова чудо не се помни, откакто Билбо потегли с нас. Но може би не трябва да прекалявам с разпитването, след като Елронд и Гандалф не изглеждат разположени да говорят за това?
— Смятам, че поне засега ще оставим тази тема настрана — учтиво като Фродо. Досещаше се, че дори в дома на Елронд въпросите около Пръстена не са за празни разговори; и във всеки случай искаше поне за кратко да забрави премеждията си. — Но аз също съм любопитен — добави той — да узная какво е довело толкова важно джудже тъй далече от Самотната планина.