След това Гандалф разказа как са претърсили всяко кътче на Дивите земи, чак до Планините на Сянката и стените на Мордор.
— Там чухме слухове за него и се досетихме, че дълго е обитавал из мрачните хълмове; ала не го открихме и накрая аз се отчаях. Тогава, в отчаянието си, отново си спомних за пробата, която би могла да направи ненужно издирването на Ам-гъл. Самият пръстен можеше да покаже дали е Единственият. Припомних си думи, изречени пред Съвета — думи на Саруман, небрежно изслушани навремето. Сега ясно ги чувах в сърцето си. „Всеки от Деветте, Седемте и Трите има свой собствен камък — бе казал той. — Единственият — не. Той беше Кръгъл и без украса, сякаш бе някой от по-дребните пръстени; ала създателят му бе вградил в него знаци, които може би и днес изкусният ще види и разчете.“ Какви са тия знаци, Саруман не бе казал. Кой ли щеше да ги знае сега? Създателят. А Саруман? Макар и велика, неговата премъдрост трябваше да има извор. Чия ръка освен Сауроновата бе държала този предмет, преди да се изгуби? Единствено ръката на Исилдур. С тази мисъл аз изоставих гонитбата и спешно заминах за Гондор. В прежни дни там приемаха охотно членовете на моя орден и най-вече Саруман. Той често гостуваше за дълго на Владетелите на града. Ала Владетелят Денетор ме прие не тъй дружелюбно, както преди, и неохотно ми разреши да подиря из свитъците и книгите в хранилищата. „Чети, ако наистина търсиш, както твърдиш, само записи за древните дни и за основаването на Града! — рече той. — За мен миналото е по-ясно от онова, що предстои, и там е моята грижа. Но не ще откриеш нищо неизвестно за мен, мъдреца на този Град, освен ако не си по-изкусен дори от Саруман, който дълго проучваше нашите записи.“ Тъй рече Денетор. И все пак в хранилищата му лежат летописи, които днес малцина, та били те и мъдреци, могат да разчетат, защото писмената и езикът им са станали неясни за родените отпосле. И още, Боромире, откакто загинаха кралете, до ден-днешен в Минас Тирит лежи непрочетен от никого, освен от Саруман и мене, един свитък, написан от самия Исилдур. Защото Исилдур не си е заминал веднага подир Мордорската битка, както разказват някои.
— Някои на Север може би — прекъсна го Боромир. — Всички в Гондор знаят, че най-напред той отишъл в Минас Анор и поживял там с племенника си Менелдил, за да го обучи, преди да му повери властта над Южното Кралство. По онова време посадил там в памет на брат си последната фиданка от Бялото Дърво.
— Ала по онова време е изписал и този свитък — каза Гандалф, — а това, изглежда, не се помни в Гондор. Защото свитъкът се отнася до Пръстена и ето що е изписал в него Исилдур:
Сега Великият Пръстен ще замине към съкровищниците на Северното Кралство; ала записите за него ще останат в Гондор, където живеят и наследниците на Елендил, та да не идва време, когато да избледнее споменът за великите събития.
А подир тия думи Исилдур описва Пръстена такъв, какъвто го е намерил:
Горещ бе той изпървом, когато го взех, горещ като жарава и обгори ръката ми, та не вярвам някога да се освободя от болката в нея. Ала сега, когато пиша тия слова, той е изстинал и сякаш се свива, ако и да не губи ни красота, ни форма. Писмената върху му, що преди бяха ясни като багрен пламък, вече бледнеят и с мъка велика се разчитат. Извезан е надписът с елфическите писмена на Ерегион, защото нямат букви в Мордор за дело тъй тънко; езикът обаче е незнаен за мен. Смятам, че ще да е от словесата на Черното царство, понеже е скверен и недодялан. Що за зло изрича той, не знам; ала го изписвам наново тук, та да не избледнее съвсем и да изчезне от паметта човешка. Не достига му може би жарта на десницата Сауронова, що бе черна и все пак гореше като огън и тъй бе погубен Гил-галад; а може би сгрее ли се златото наново, и писмената ще се освежат. Но самият аз не бих посмял да увредя този предмет — единствената хубост сред всички дела на Саурон. Безценен е той за мен, ако и да го заплащам с мъки превелики.
— Прочетох тия думи и диренето ми приключи — продължаваше Гандалф. — Защото, както се бе досещал Исилдур, надписът беше на езика на Мордор и слугите на Кулата. И онова, което казваше, вече бе известно. Понеже в деня, когато Саурон за пръв път надянал Единствения на пръста си, Келебримбор, създателят на Трите, го забелязал и отдалеч го чул да изрича тия думи и тъй се разкрили злите му замисли. Аз незабавно се сбогувах с Денетор, но докато пътувах на север, ме пресрещнаха вести от Лориен, че Арагорн е минал по този път и че е намерил създанието, наричано Ам-гъл. Тогава най-напред отидох да се срещна с него и да изслушам разказа му. На какви смъртни заплахи се е изложил сам-самичък, не смеех и да помисля.