— Уви! Уви! — извика Леголас и огромна скръб изкриви прекрасното му елфическо лице. — Сега трябва да изрека вестите, с които бях изпратен. Те не са добри, но едва тук узнах колко злощастни ще бъдат за това събрание. Смеагол, наречен сега Ам-гъл, избяга.
— Избяга? — викна Арагорн. — Наистина лоша вест. Боя се, че всички горчиво ще се каем за това. Как тъй народът на Трандуил изневери на дълга си?
— Не от липса на бдителност — каза Леголас, — а навярно от прекалена добрина. Боим се, че пленникът е имал помощници и че навън се знае повече за делата ни, отколкото бихме желали. По молба на Гандалф ние пазехме това създание ден и нощ, колкото и изморителна да бе задачата. Но Гандалф ни заръча да се надяваме, че то все още може да бъде излекувано, и сърце не ни даваше да го държим вечно в подземни тъмници, където отново щеше да изпадне в прежните си черни мисли.
— Не бяхте тъй нежни към мен — обади се Глоин и очите му блеснаха, щом се разбудиха старите спомени за затворничеството в дълбоките зандани под двореца на елфическите крале.
— Хайде, хайде! — каза Гандалф. — Моля те, добри ми Глоине, не прекъсвай. Това печално недоразумение отдавна бе уредено. Ако трябва тук да разчистваме всички стари сметки между елфи и джуджета, по-добре да прекратим тоя Съвет.
Глоин стана, поклони се и Леголас продължи:
— Когато времето беше хубаво, ние извеждахме Ам-гъл на разходка из гората; имаше едно самотно високо дърво, по което обичаше да се катери. Често го пускахме да се изкачва до най-високите клони, за да усети волния вятър; но оставяхме стража в подножието на дървото. Един ден отказа да слезе, а стражите нямаха желание да се катерят подир него: той се бе научил да се вкопчва в клоните с ръце и крака; тъй че те останаха край дървото до късно през нощта. И тъкмо в тази безлунна и беззвездна лятна нощ ненадейно ни налетяха орките. След известно време ги прогонихме; те бяха много и свирепи, ала идваха от планините и не бяха свикнали с дъбравите. Когато битката свърши, открихме, че Ам-гъл е изчезнал, а стражите му са изклани или пленени. Тогава разбрахме, че атаката е имала за цел да го спаси и той е знаел за нея предварително. Как е било замислено това, не можем и да предполагаме; ала Ам-гъл е лукав и много са съгледвачите на Врага. Мрачните изчадия, прогонени в годината на Сауроновата гибел, са се завърнали още по-многобройни и извън нашето царство Мраколес отново е скверно място. Не успяхме да заловим Ам-гъл. Открихме дирята му сред стъпките на множество орки — тя потъваше в горските дебри и отиваше на юг. Но не след дълго я изгубихме и не посмяхме да продължим преследването, защото наближавахме Дол Гулдур, а той все още е много зло място; ние не ходим натам.
— Добре де, значи е изчезнал — каза Гандалф. — Нямаме време да го търсим отново. Да прави каквото ще. Но може би тепърва ще изиграе роля, която нито той, нито Саурон е предвиждал. А сега ще отговоря и на другите въпроси на Галдор. Какво ще река за Саруман? Какви са съветите му в нашата беда? Тази история ще трябва да разкажа изцяло, защото само Елронд я е чувал засега, и то накратко, а тя се отнася до всичко, което трябва да решим. Тя е последната глава на Разказа за Пръстена до този момент.
Към края на юни аз бях в Графството, ала тревожен облак тегнеше в мислите ми и заминах към южните граници на малката държавица; предчувствах някаква опасност, все още скрита от мен, но бавно наближаваща. Там ме споходиха вести за война и поражение в Гондор и когато чух за Черната Сянка, хлад удари сърцето ми. Но намерих неколцина бежанци от Юга; и все пак ми се стори, че върху им тегне страх, за който не смеят да приказват. Тогава се насочих на изток и на север и минах по Зеления път. Недалече от Брее застигнах един пътник, седнал на крайпътния насип, докато конят му пасеше наблизо. Това бе Радагаст Кафявия, който едно време живееше в Росгобел, близо до Мраколес. Той е от моя орден, но дълги години не го бях виждал.
„Гандалф! — викна той. — Търсех те. Но аз съм чужденец из тия места. Знаех само, че можеш да бъдеш открит в някаква си дива област със странното название Графство.“
„Сведенията ти са били верни — казах аз. — Но не ги излагай по този начин, ако срещнеш някой от местните жители. Сега си близо до границите на Графството. Какво искаш от мен? Трябва да е срочно. Ти никога не си бил пътешественик, ако не те тласка крайна необходимост.“
„Имам неотложна задача — отвърна той. — Лоши вести нося. — После се озърна, сякаш и плетовете имаха уши, и прошепна: — Назгули. Деветте отново са излезли. Тайно са пресекли Реката и идват на запад. Предрешени са като ездачи в черно.“