Тогава разбрах от какво съм се опасявал, без да го зная.
„Врагът трябва да е подгонен от някаква крайна нужда или цел — каза Радагаст, — но не мога да се досетя какво го кара да търси тия далечни и запустели места.“
„Какво искаш да кажеш?“ — запитах аз.
„Казаха ми, че където и да отидат, Конниците разпитват за страна, наречена Графство.“
„Графството“ — поправих го аз, ала сърцето ми изтръпна. Защото дори и Мъдреците могат да се боят от сблъсък с Деветте, когато са сбрани около безпощадния си предводител. Велик крал и магьосник бе той в древни времена, а днес оръжие му е смъртният ужас.
„Кой ти го каза и кой те изпрати?“ — запитах.
„Саруман Белия — отвърна Радагаст. — Заръча ми още да ти кажа, че ако си в нужда, той ще ти помогне; но трябва да потърсиш помощта му незабавно, за да не стане късно.“
И тази вест ми възвърна надеждата. Защото Саруман Белия е най-велик в моя орден. Разбира се, Радагаст е достоен вълшебник, господар на формите и цветовете; знае много премъдрости за билките, а зверовете и особено птиците са му другари. Но Саруман дълго е изучавал изкуството на самия Враг и тъй често сме успявали да предугадим злините му. Именно чрез хитрините на Саруман успяхме да го изхвърлим от Дол Гулдур. Може би той и сега бе открил някакви оръжия, които да отблъснат Деветте.
„Ще отида при Саруман“ — рекох аз.
„Тогава трябва да тръгнеш сега — каза Радагаст, — защото много време изгубих да те диря и дните ни изтичат. — Заръчано ми бе да те намеря до средата на лятото, а тя вече дойде. Дори да потеглиш незабавно, трудно ще стигнеш при него, преди Деветте да открият страната, която търсят. Аз ще се връщам още сега.“
С тия думи той яхна коня си и се приготви да препусне.
„Постой за миг! — казах аз. — Ще се нуждаем от твоята помощ и помощта на всички създания, които се съгласят. Разпрати зов до всички зверове и птици, с които дружиш. Кажи им да носят вести за всичко, свързано с този въпрос, на Саруман и Гандалф. Да пращат съобщенията си до Ортанк.“
„Ще го сторя“ — рече той и препусна, сякаш Деветте бяха по петите му.
Не можех да го последвам начаса. Този ден вече бях яздил много дълго и двамата с коня бяхме изтощени; пък и трябваше да размисля. Прекарах нощта в Брее и реших, че нямам време да се връщам в Графството. Никога не съм допускал по-голяма грешка!
Написах обаче писмо до Фродо и поверих на моя приятел, ханджията, да го изпрати. Потеглих призори и подир дълъг път най-сетне стигнах до Сарумановата обител. Тя е далеч на юг, в Исенгард, в края на Мъгливите планини, близо до Роханския пролом. Боромир ще ви каже, че това е голяма открита долина между Мъгливите планини и най-северните хълмове на Еред Нимраис, Белите планини в неговия роден край. Ала Исенгард е пръстен от отвесни скали, обграждащи като стени една долина, а сред нея се издига каменна кула, наречена Ортанк. Не Саруман я е изградил, а хората от Нуменор в древни времена; много висока е тя и крие много тайни, и все пак не изглежда дело на вълшебници. До нея може да се стигне само през Исенгардския пръстен, а той има една-единствена порта.
В късна лятна вечер аз стигнах до портата, прорязваща скалната стена като огромна арка; силна стража я охраняваше. Но стражниците бяха предупредени за идването ми и казаха, че Саруман ме очаква. Минах с коня си под арката, портата безшумно се затвори зад гърба ми и изведнъж се изплаших, макар да не разбирах защо.
Въпреки това се приближих до подножието на Ортанк и стигнах стълбището на Саруман; той ме посрещна там и ме отведе във високите си покои. На пръста си носеше пръстен.
„Значи дойде, Гандалф“ — рече той сериозно; но в очите му долових бял блясък, сякаш хладен смях се криеше в душата му.
„Да, дойдох — отвърнах аз. — Дойдох за помощта ти, Бели Сарумане.“
И тази титла като че го разгневи.
„Тъй ли било, Сиви Гандалфе? — присмя ми се той. — За помощ? Рядко се е чувало помощ да търси Гандалф Сивия, тъй изкусен и тъй мъдър скитник из равнините, който се бърка навсякъде независимо дали му е работа, или не.“
Гледах го и се дивях.
„Но ако не съм се измамил — рекох, — сега се задават събития, които ще изискват да обединим цялата си сила.“
„Може и тъй да е — отвърна той, — но доста време ти трябваше, за да го проумееш. Колко дълго, питам се, си крил от мен, предводителя на Съвета, въпрос от първостепенна важност? Какво те води сега от бърлогата ти в Графството?“