„Този въпрос може да се окаже не от най-леките“ — казах аз, но той се изсмя, защото знаеше, че изричам празни думи.
Отведоха ме и ме затвориха сам на върха на Ортанк, на мястото, откъдето Саруман имаше обичая да наблюдава звездите. Нямаше друг изход освен тясно стълбище с много хиляди стъпала и долината долу изглеждаше безкрайно далеч. Вгледах се в нея и видях, че вместо зелена и прекрасна както някога, сега тя е изпълнена с шахти и ковачници. Вълци и орки се бяха настанили в Исенгард, защото Саруман сбираше огромна армия за своя сметка — не като васал, а като съперник на Саурон. Черен пушек надвисваше над творенията му и се виеше край стените на Ортанк. Аз стоях сам на островче сред облаците; нямах шанс за бягство и горчилка изпълваше дните ми. Студът ме пронизваше, а разполагах със съвсем малко място, където да крача напред-назад, замислен за идването на Конниците на север.
Бях уверен, че Деветте наистина са се надигнали, не само заради думите на Саруман, които можеха да са лъжливи. Много преди да дойда в Исенгард, бях чул по пътя вести, които не можеха да са погрешни. В сърцето ми тегнеше вечен страх за моите приятели от Графството; ала все още имах известна надежда. Надявах се, че Фродо е потеглил незабавно, както настоявах в писмото си, и че е стигнал до Ломидол, преди да поеме смъртоносната потеря. Както страхът, така и надеждата ми се оказаха безпочвени. Защото надеждата ми се градеше върху един дебел мъж от Брее; а страхът ми — върху лукавството на Саурон. Ала дебелите мъже, които търгуват с пиво, имат да изпълняват много поръчки; а могъществото на Саурон все още не е тъй голямо, както изглежда в очите на страха. Но впримчен и самотен сред пръстена Исенгард, трудно можех да си помисля, че ловците, от които всички бягат или загиват, ще се провалят в далечното Графство.
— Видях те! — извика Фродо. — Ти крачеше напред-назад. Луната сияеше в косата ти.
Гандалф замлъкна смаян и го погледна.
— То беше само сън — добави Фродо, — но изведнъж си го припомних. Съвсем бях забравил. Сънувах го преди известно време — след като напуснах Графството, мисля.
— Значи е позакъснял, както ще видиш — каза Гандалф. — Аз бях в окаяно положение. А ония, които ме познават, ще се съгласят, че рядко съм изпадал в такава безизходица и трудно понасям злощастията. Гандалф Сивия, омотан като муха в предателската паяжина! Ала и най-изкусните паяци могат да пропуснат слаба нишка.
Както Саруман несъмнено бе замислил, отначало аз се боях, че Радагаст също се е поддал. При срещата обаче не бях доловил ни следа от нещо нередно в гласа и погледа му. Иначе никога нямаше да отида в Исенгард или щях да го сторя по-предпазливо. Саруман се бе досетил за това и бе прикрил мисълта си, за да заблуди пратеника. При всички случаи би било безполезно да се мъчи да склони честния Радагаст към предателство. Той ме бе потърсил с открито сърце и тъй ме бе убедил.
И това провали заговора на Саруман. Защото Радагаст нямаше причина да не стори онова, за което го бях помолил; и той препуснал към Мраколес, където имаше много стари приятели. И Планинските Орли полетели надлъж и шир и видели много неща: вълчите глутници и дружините орки; Деветте Конници, препускащи насам-натам из равнините; чули и вестта за бягството на Ам-гъл. И ми изпратили вестоносец с тия новини.
И тъй се случи, че когато лятото взе да чезне, в една лунна нощ до Ортанк долетя нечакан Гуаихир Господаря на вятъра, най-бързият от Великите Орли; и ме откри изправен на върха. Тогава заговорих с него и той ме отнесе, преди Саруман да разбере. Докато вълците и орките изскочиха от портата да ме преследват, аз вече бях далече.
„Още колко можеш да ме носиш?“ — запитах аз.
„Много левги — рече той, — но не до края на света. Пратиха ме да нося вести, а не товари.“
„Тогава трябва да си намеря кон — казах аз, — и то изключително бърз, защото никога до днес не съм имал такава нужда от бързина.“
„Тогава ще те отнеса до Едорас, където Владетелят на Рохан седи в чертога си — отвърна той. — Не е много далече.“
И аз бях доволен, защото в Ездитните предели на Рохан живеят Рохиримите — Повелители на конете — и в цял свят няма жребци като ония, що се отглеждат в просторната степ между Мъгливите и Белите планини.
„Мислиш ли, че още може да се вярва на мъжете от Рохан?“ — запитах аз, защото предателството на Саруман бе разтърсило вярата ми.
„Те плащат данък в коне — отговори Гуаихир — и всяка година изпращат цели хергелета в Мордор, поне така се говори; но още не са изцяло подвластни. Ала ако Саруман се е поддал на злото, както твърдиш, тогава съдбата им няма да закъснее.“