Елфическите ковачи изковаха наново Меча на Елендил и го украсиха с емблема — полумесец и лъчисто слънце със седем звезди между тях, а наоколо изписаха множество руни; Арагорн, син на Араторн, тръгваше на бой срещу Мордор. Удивително бляскав бе този меч, когато отново стана цял; слънчевата светлина сияеше по него с червеникави отблясъци, лунните лъчи искряха хладно и острието бе фино и твърдо. Арагорн му даде ново име — Андурил, Пламък на Запада.
Арагорн и Гандалф често се разхождаха заедно или седяха, разговаряйки за пътя и опасностите, които ще срещнат; разсъждаваха над географските описания и карти в мъдрите книги, които можеха да се намерят в дома на Елронд. Понякога Фродо се присъединяваше към тях, ала най-често охотно се осланяше на водачеството им и прекарваше колкото може повече време с Билбо.
През вечерите на тези последни дни хобитите седяха заедно в Залата на Огъня и сред много други приказки чуха и цялата балада за Верен, Лутиен и извоюването на Великия Скъпоценен Камък; ала денем, докато Мери и Пипин търчаха насам-натам, Фродо и Сам можеха да бъдат открити в стаичката на Билбо. Той им четеше откъси от книгата си (която, изглежда, нямаше да бъде завършена скоро), рецитираше куплети от стиховете си или нахвърляше бележки за приключенията на Фродо.
Сутринта на последния ден Фродо седеше сам с Билбо и старият хобит издърпа изпод леглото си дървено сандъче. Вдигна капака и затършува вътре.
— Ето меча ти — каза той. — Само че беше счупен, нали знаеш. Прибрах го, но забравих да питам ковачите дали могат да го поправят. Та си помислих дали пък няма да поискаш това, а?
Той извади от сандъчето малък меч в стара и охлузена кожена ножница. Сетне го изтегли и лъскавото, добре поддържано острие изведнъж засия с хладен блясък.
— Това е Жилото — каза той и почти без усилие го заби дълбоко в една греда. — Вземи го, ако искаш. Предполагам, че вече няма да ми потрябва.
Фродо прие с благодарност.
— А ето и това — каза Билбо, вадейки пакет, които изглеждаше доста тежък за размерите си.
Той разви няколко слоя вехт плат и измъкна малка ризница. Изплетена от безброй ситни халкички, тя бе гъвкава почти като лен, студена като лед и по-яка от стомана. Сияеше като сребро под лунна светлина и бе окичена с бели скъпоценни камъни. Заедно с нея имаше и пояс от перли и кристал.
— Красива вещ, нали? — рече Билбо и я раздвижи пред светлината. — И полезна. Това е моята джуджешка ризница, подарък от Торин. Преди да си замина, я прибрах от Голям Дълбалник и я сложих в багажа си. Отнесох всички спомени от Пътешествието си освен Пръстена. Ала не очаквах да използвам това, а и сега не ми трябва, освен да го разглеждам понякога. Наденеш ли я, почти не усещаш тежестта й.
— Бих изглеждал… е, не мисля, че бих изглеждал както, трябва в нея — каза Фродо.
— И аз така си казвах — съгласи се Билбо. — Но не се тревожи за вида. Можеш да я носиш под горните дрехи. Хайде! Това трябва да си остане между нас. Не казвай никому! Но ще се чувствам по-щастлив, ако знам, че я носиш. Хрумвало ми е, че тя може да отклони дори кинжалите на Черните конници — тихичко довърши той.
— Много добре, ще я взема — каза Фродо.
Билбо му помогна да я облече и закачи Жилото на блестящия пояс; сетне Фродо навлече отгоре старите си изтъркани панталони, туниката и якето.
— Изглеждаш си най-обикновен хобит — каза Билбо. — Но сега в тебе има повече, отколкото си личи отвън. Желая ти успех!
Той се обърна и се взря през прозореца, като се мъчеше да тананика.
— Не знам как да ти се отблагодаря, Билбо, за това и за цялата ти досегашна добрина — каза Фродо.
— Не се мъчи! — Старият хобит се завъртя, плесна го по гърба и възкликна: — Ох! Сега си много корав! Но така си е — хобитите трябва да се подкрепят, особено Торбинсовци. В замяна искам само едно: пази се колкото можеш и се върни с всички новини, стари песни и приказки, които научиш. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да довърша книгата, преди да си дойдеш. Ако е живот и здраве, бих искал да напиша и втората.
Той замълча, отново се обърна към прозореца и тихо запя: