— Въже! — промърмори той. — Няма въже! А пък още снощи си рекох: „Сам, какво ще кажеш за въже? Има да търсиш, ако не се запасиш.“ Е, ще има да търся. Не мога да го намеря сега.
В този момент Елронд излезе заедно с Гандалф и повика Отряда.
— Чуйте последната ми дума — тихо каза той. — Носителят на Пръстена потегля на Поход към Съдбовната планина. Той единствен е поел задължение: да не захвърля Пръстена, да не го отстъпва на слугите на Врага и да не позволява да го докосва никой освен членовете на Отряда и Съвета, и то само при крайна необходимост. Другите потеглят с него като свободни спътници, за да му помагат по пътя. Можете да се задържите, да се върнете или да се отклоните по други пътища в зависимост от случая. Колкото по-надалеч отидете, толкова по-трудно ще бъде да се оттеглите; ала ни клетва, ни оброк ви обвързват да продължавате против волята си. Защото още не познавате силата на сърцата си и не можете да предвидите какво ще срещне всеки от вас по пътя.
— Безчестен е онзи, що казва „сбогом“, когато мрак обвие пътя — каза Гимли.
— Може би — каза Елронд, — но нека не се зарича да крачи из мрака онзи, що не е видял свечеряването.
— И все пак клетвено слово може да укрепи тръпнещото сърце — възрази Гимли.
— Или да го сломи — допълни Елронд. — Не гледайте прекалено напред! Тръгвайте сега с надежда в душите! Сбогом и нека ви съпроводи благословията на елфи, хора и всички Свободни народи. Нека сияят звездите по лицата ви!
— На до… добър час! — викна Билбо, заеквайки от студ. — Фродо, момчето ми, не вярвам да имаш възможност да водиш дневник, но ще очаквам пълен отчет, когато се върнеш. И не се бави много! Сбогом!
Мнозина от рода на Елронд стояха в сянката, за да се сбогуват и тихичко да им пожелаят добър път. Нямаше нито смехове, нито музика и песни. Най-сетне пътешествениците се обърнаха и безмълвно се сляха с мрака.
Пресякоха моста й бавно залъкатушиха нагоре по дългите стръмни пътеки, извеждащи от Ломидолското дефиле; накрая достигнаха високото бърдо, където вятърът свистеше сред пирена. И като хвърлиха поглед към примигващите под тях светлинки на Последния уютен дом, закрачиха в нощта.
Край Бруиненския брод те напуснаха Пътя, завиха на юг и продължиха по тесни пътечки из хълмистите равнини. Възнамеряваха много мили и много дни да поддържат тази посока, западно от планините. Местността бе далеч по-неравна и безплодна, отколкото зелената долина на Великата река из Пущинака от другата страна на планинската верига; щяха да се придвижват бавно, ала се надяваха по този път да избегнат вниманието на враждебни погледи. Досега из тия диви краища рядко бяха забелязвали съгледвачи на Саурон и малцина, освен жителите на Ломидол, познаваха пътеките.
Гандалф крачеше начело, а до него вървеше Арагорн, който познаваше местността дори и в мрака. Останалите идваха подир тях в колона и надареният с остър взор Леголас приключваше шествието. Първата част от пътуването бе тежка и мрачна, от нея Фродо не запомни почти нищо освен вятъра. Много облачни дни наред от планините на изток вееше леден вихър и като че никаква дреха не можеше да удържи алчните му пръсти. Макар Отрядът да бе добре облечен, рядко успяваха да се стоплят независимо дали вървяха, или почиваха. През деня дремеха неспокойно в някоя низина или прикрити под преплетените трънаци, които често се сливаха в непроходим гъсталак. Късно следобед часовият ги разбуждаше и те се заемаха с обяда — по правило студен и безрадостен, защото рядко рискуваха да запалят огън. По мръкнало продължаваха отново, все на юг, доколкото можеха да намерят път.
Отначало хобитите имаха чувството, че макар да крачат и залитат от умора, всъщност пълзят като охлюви, без да стигнат никъде. Ден подир ден местността изглеждаше все същата. И все пак планините упорито наближаваха. Южно от Ломидол те се издигаха все по-високо и завиваха на запад; в подножието на главната верига се простираше още по-просторна област от хаотично разхвърляни голи хълмове и дълбоки долини, изпълнени с буйни потоци. Редките пътеки лъкатушеха и често ги извеждаха към ръба на някой отвесен склон или към коварни тресавища.