Вече от две седмици бяха на път, когато времето се промени. Вятърът внезапно стихна, после се обърна и повя от юг. Бързо летящите облаци се надигнаха, стопиха се и надникна бледото, ясно слънце. Подир края на дълъг, несигурен нощен поход изгря прохладна и чиста зора. Пътниците достигнаха невисок хребет, увенчан със стари зеленики, чиито сиво-зелени стъбла сякаш бяха изваяни от камъка на хълмовете. Тъмните им листа блестяха и плодовете им просветваха червеникаво в лъчите на изгряващото слънце.
Далече на юг Фродо забеляза смътните очертания на величави планини, които сега като че пресичаха поетия от Отряда път. В левия край на тази висока верига се издигаха три върха, най-високият и най-близък от тях стърчеше като заснежен зъб; огромните, голи урви по северния му склон още тънеха в дълбока сянка, ала там, където косо ги огряваха слънчевите лъчи, скалите пламтяха в червено.
Гандалф стоеше до Фродо и гледаше, засенчил очите си с длан.
— Добре сме се движили — каза той. — Стигнахме границите на местността, наричана от хората Зелеников край; много елфи живееха тук в щастливите дни, когато името й бе Ерегион. Четиридесет и пет левги по птичи полет сме прекосили, макар че нозете ни изминаха много повече дълги мили. Сега и областта, и времето ще бъдат по-благоприятни, ала може би и по-опасни.
— Опасни или не, един истински изгрев е добре дошъл — каза Фродо, като отметна качулката и подложи лице на утринните лъчи.
— Но планините са пред нас — каза Пипин. — През нощта трябва да сме се отклонили на изток.
— Не — отвърна Гандалф. — Просто в ясната зора виждате по-надалеч. Отвъд тия върхове планинската верига завива на югозапад. В дома на Елронд има много карти, но сигурно изобщо не ви е хрумнало да ги погледнете, а?
— Погледнах ги един-два пъти — каза Пипин, — но не си ги спомням. Фродо има по-добра глава за тия работи.
— Не ми е нужна карта — каза Гимли, който бе дошъл заедно с Леголас и гледаше напред със странен блясък в дълбоките си очи. — Това е страната, където в древни времена са работели дедите ни и ние сме претворили образа на тия планини в безброй творби от метал и камък, в безброй песни и приказки. Високо се издигат те в нашите мечти: Бараз, Зирак, Шатхур. Само веднъж сме ги зърнали наяве, и то отдалеч, ала ги знам по имена, защото под тях лежи Хазад-дум, Джуджетвор, наречен днес Черната яма. Мория на елфически език. Ето там е Баразинбар, Червеният рог, жестокият Карадрас; а зад него са Среброзъб и Мъглоглав — Келебдил Белият и Фануидхол Сивият, наричани от нас Зиракзигил и Бундушатхур. Там Мъгливите планини се разделят и между разклоненията им лежи усойната долина, която не можем да забравим — Азанулбизар, Смутнолейската долина, която елфите наричат Нандухирион.
— Към Смутнолейската долина сме се запътили — каза Гандалф. — Ако се изкатерим по прохода отвъд Карадрас, наричан Портала на Червения рог, тогава по Смутнолейските стъпала ще се спуснем в дълбоката долина на джуджетата. Там лежи Огледалното езеро и там Сребропът блика от ледените си извори.
— Тъмни са водите на Хелед-зарам — каза Гимли — и студени са изворите на Кибил-нала, Сърцето ми трепти от мисълта, че мога скоро да ги видя.
— Дано те зарадва гледката, добро ми джудже! — каза Гандалф. — Но каквото и да сториш, едно е сигурно — че не можем да останем в тази долина. Трябва да се спуснем по Сребропът към потайните гори, а оттам до Великата река и после…
Той замълча.
— Да, накъде после? — запита Мери.
— Към края на пътешествието… когато му дойде краят — отвърна Гандалф. — Не бива да гледаме прекалено напред. Да се радваме и на това, че безопасно преодоляхме първия етап. Мисля да си починем тук не само днес, но и през нощта. Благотворен е въздухът в Зелеников край. Ако елфите са обитавали една страна, много зло трябва да я сполети, преди да ги забрави докрай.
— Вярно е — каза Леголас. — Но елфите по този край не са били от нашия горски род и дърветата и тревите вече не си ги спомнят. Само аз чувам как камъните ги оплакват: дълбоко ни дълбаха те, прекрасно дялаха ни те, високо ни градиха те, ала ги няма вече. Няма ги вече. Много, много отдавна са подирили Заливите.
Тази сутрин те накладоха огън в една дълбока низина, обградена от високи зеленики, и устроиха най-веселата вечеря-закуска, откакто бяха потеглили. След това не бързаха да си легнат, защото знаеха, че ще могат да спят цяла нощ и няма да продължат пътя, преди да е настъпила вечерта на следващия ден. Само Арагорн бе мълчалив и неспокоен. След малко той се отдели от Отряда и заскита по хребета; там застана в сянката на едно дърво и се загледа на юг и на запад, леко наклонил глава, сякаш се вслушваше. После се върна към ръба на долчинката и погледна как долу другите се смеят и разговарят.