Никакви овации. Това беше нелепо. Мнозина от гостите, особено Влачи-Торбинсови, бяха оскърбени, уверени, че са ги взели като вещи в сандък само за да попълнят нужната бройка. „Една гроса, представете си! Ама че грубиянщина!“
— Освен това, ако ми разрешите да засегна старата история, днес е годишнината от пристигането ми върху бъчва в Есгарот край Дългото езеро, макар че тогава бях позабравил рождения си ден. Бях само на петдесет и една година и рождените дни не ми се виждаха чак толкова важни. Банкетът обаче беше разкошен, макар да си спомням, че бях наистина зле и можех да казвам само: „Бного би благодаря“. Сега го повтарям по-ясно: много ви благодаря, че дойдохте на моя малък празник.
Упорито мълчание. Всички се бояха, че ще последва песен или някакво стихотворение, пък и вече бяха отегчени. Защо не спре да говори и да ги остави да вдигнат наздравица за него? Но Билбо нито запя, нито задекламира. За миг помълча.
— Трето и последно, искам да направя СЪОБЩЕНИЕ. — Той произнесе тази дума толкова гръмко и рязко, че всички, които още бяха в състояние да надигнат глави, го сториха. — Съжалявам, че трябва да го обявя — както вече казах, сто и единадесет години, прекарани сред вас, са прекалено кратки, — но това е КРАЯТ. Отивам си. Напускат ви СЕГА, СБОГОМ!
Той скочи от стола и изчезна. Блесна ослепителна светлина и всички гости зажумяха. Когато отвориха очи, Билбо не се виждаше никъде. Сто четиридесет и четири слисани хобити се отпуснаха онемели на столовете си. Старият Одо Гордокрак смъкна крака от масата и затропа. После настъпи глуха тишина, докато след няколко дълбоки вдишвания изведнъж всички Торбинсовци, Многознаевци, Туковци, Брендифуковци, Ровичковци, Едробузовци, Тършувковци, Болгеровци, Вържиколановци, Мишеходовци, Дебелушковци, Рогосвирци и Гордокраковци заговориха едновременно.
Единодушно бе решено, че шегата е проява на много лош вкус и че са нужни нови количества ядене и пиене, за да облекчат уплахата и досадата на гостите. „Луд е. Винаги съм го казвал“ — това навярно бе най-често изричаната реплика. Дори Туковци (с незначителни изключения) смятаха Билбовото поведение за нелепо. Засега повечето бяха уверени, че изчезването му не е нищо друго освен шеговита лудория.
Но старият Рори Брендифук не бе съвсем сигурен. Нито възрастта, нито грандиозната вечеря бяха помътили разсъдъка му и той пошушна на снаха си Есмералда:
— Има нещо гнило в тая работа, скъпа! Мисля, че смахнатият Торбинс пак хукна нанякъде. Глупав стар чудак. Ама що ли се тормозя? Нали не отнесе гозбите.
И той гръмогласно викна на Фродо да поръча още вино.
Единствен от присъстващите Фродо не каза нищо. Известно време той стоя мълчаливо край празния Билбов стол, без да обръща внимание на коментарите и въпросите. Разбира се, шегата му бе харесала, макар че беше посветен в нея. Едва се удържаше от смях пред негодуванието на гостите. Но същевременно изпитваше дълбок смут; внезапно бе разбрал, че от все сърце обича стария хобит. Повечето гости продължиха да ядат и пият и да обсъждат миналите и настоящите чудачества на Билбо Торбинс, ала Влачи-Торбинсови яростно се оттеглиха. Фродо вече нямаше никакво желание да стои на празника. Той поръча да донесат още вино, после стана, мълком пресуши чашата си за здравето на Билбо и се измъкна от шатрата.
Колкото до Билбо Торбинс, още произнасяйки своята реч, той опипваше в джоба си златния пръстен — вълшебния пръстен, който бе пазил в тайна толкова много години. Когато скочи от стола, той го надяна на пръста си и вече нито един хобит от Хобитово не го видя.
С бързи крачки се упъти към дупката си, но за миг спря усмихнат, да послуша врявата в шатрата и звуците на веселбата из останалите кътчета на ливадата. Сетне влезе вътре. Свали празничните дрехи, сгъна и обви в цигарена хартия бродираната си копринена жилетка и я остави настрани. После бързо навлече някакви омачкани дрипи и препаса изтъркан кожен колан. На него закачи къс меч в ожулена ножница от черна кожа. От едно заключено чекмедже, вмирисано на нафталин, извади вехт плащ и качулка. Беше ги скътал като някакви съкровища, макар да бяха толкова кърпени и излинели, че първоначалният им цвят едва личеше — може би тъмнозелен. Изглеждаха твърде широки за него. След това той мина в кабинета си и измъкна от голям обкован сандък един пакет, омотан в стари парцали, един ръкопис с кожена подвързия и голям издут плик. Книгата и вързопа натъпка най-отгоре в отдавна приготвената тежка раница. В плика пъхна златния си пръстен заедно с изящната му верижка, после го запечата и го адресира до Фродо. Най-напред го положи на полицата над камината, но внезапно размисли и го пъхна в джоба си. В този миг вратата се отвори и Гандалф бързо влезе.