— Значи трябва да продължаваме, ако има път — въздъхна Фродо.
Сам отново изпадна в униние.
— Има път, който можем да поемем — каза Гандалф. — Още отначало, когато за пръв път обмислях този път, смятах, че трябва да хванем по него. Но той не е приятен и досега не съм го споменавал на отряда. Арагорн беше против, поне докато не опитаме да минем през планинския проход.
— Ако този път е по-лош от Портата на Червения рог, значи наистина трябва да е страшен — каза Мери. — Но най-добре ще е да ни кажеш за него, та веднага да узнаем най-лошото.
— Пътят, за който говоря, води към мините Мория — каза Гандалф.
Само Гимли надигна глава; в очите му тлееха огънчета. Ужас бе обзел всички други при споменаването на това име. Дори за хобитите то бе легенда, изпълнена със смътен страх.
— Пътят може да води към Мория, но как да се надяваме, че ще ни преведе през Мория? — мрачно се обади Арагорн.
— Зла поличба е това име — каза Боромир. — Пък и не виждам защо трябва да ходим там. Щом не можем да прекосим планините, нека пътуваме на юг, докато стигнем Роханския пролом, където хората са дружелюбни към моя народ — по този път дойдох насам. Или можем да пресечем Исен, да продължим през Дългобряг и Лебенин и от крайморските области да стигнем до Гондор.
— Нещата са се променили, откакто дойде на север, Боромире — отговори Гандалф. — Не чу ли какво разказах на Саруман? Аз мога да си имам работа с него, преди всичко да свърши. Но Пръстенът не бива да минава край Исенгард, ако има какъвто и да било начин да попречим на това. Докато вървим с носителя, Роханският пролом е затворен аз нас. Колкото до другия път, не разполагаме с толкова време. Подобно пътешествие може да ни отнеме цяла година и ще минем през много пусти и лишени от подслон области. Ала те няма да са безопасни. Бдителните погледи на Саруман и враговете са насочени към тях. Когато си идвал на север, Боромире, в очите на Врага си бил само един залутан Скиталец от Юга, дреболия за него — умът му е бил зает с преследването на Пръстена. Но сега се завръщаш като участник в Отряда на Пръстена и докато оставаш с нас, над тебе тегне заплаха. Опасността ще нараства с всяка левга, която изминаваме на юг под открито небе. След открития опит да минем планинския проход нашето положение стана още по-отчаяно. Почти не виждам надежда, ако не побързаме да изчезнем от поглед за известно време и да прикрием дирите си. Следователно съветвам да не минаваме нито над планините, нито покрай тях, а под тях. Във всеки случай това е пътят, по който Врагът най-малко би очаквал да поемем.
— Не знаем какво очаква той — рече Боромир. — Може да бди по всички пътища, вероятни и невероятни. В такъв случай да тръгнем през Мория би означавало сами да влезем в капана, все едно да почукаме на портите на самата Черна кула. Мрачно е името на Мория.
— Когато сравняваш Мория с крепостта на Саурон, говориш за неща, които не знаеш — отвърна Гандалф. — От всички вас аз единствен съм бил в тъмниците на Мрачния владетел, и то само в Дой Гулдур, неговото най-старо и най-малко жилище. Който мине портите на Барад-дур, не се завръща. Но аз не бих ви повел в Мория, ако нямаше надежда да излезем оттам. Вярно, ако там има орки, това може да е зле за нас. Но повечето орки от Мъгливите планини бяха разпръснати или унищожени в Битката на петте армии. Орлите съобщават, че орките отново се сбират отблизо и далеч, но има надежда Мория да е още свободна. Току-виж, джуджетата са там и може да намерим Балин, син на Фундин, в някой дълбок дворец на прадедите му. Както и да е, щом нуждата е избрала пътя, трябва да вървим по него!
— Ще те последвам по този път, Гандалф! — каза Гимли. — Ще дойда да видя залите на Дурин, каквото и да ни чака там… стига да откриеш затворените врати.
— Добре, Гимли! — каза Гандалф. — Ти ме обнадеждаваш. Заедно ще потърсим скритите врати. И ще минем през тях. Едно джудже по-трудно ще се обърка сред руините на джуджетата, отколкото елфи, хора и хобити. И все пак това не ще е първото ми посещение в Мория. След като Тарин, син на Трор, изчезна, аз дълго го търсих там. Минах през Мория и излязох жив!
— Аз също минах през портата на Смутнолей — спокойно каза Арагорн, — но макар че също успях да изляза, споменът е много лош. Не искам повторно да влизам.
— Аз не искам да влизам и за първи път — обади се Пипин.
— Нито пък аз — промърмори Сам.
— Разбира се, че не! — каза Гандалф. — Кой би поискал? Но въпросът е: кой би ме последвал, ако ви поведа натам?
— Аз — нетърпеливо изрече Гимли.