— Аз — тежко каза Арагорн. — Ти ме последва, когато едва не ви докарах до гибел в снега, и не ме упрекна с една дума. Сега аз ще те следвам… ако това последно предупреждение не те разколебава. Не за Пръстени и за нас мисля сега, а за теб, Гандалф. И ти казвам: пази се, ако прекрачиш портите на Мория!
— Аз няма да дойда — каза Боромир, — освен ако целият Отряд гласува против мен. Какво ще рекат Леголас и дребните хорица? Навярно трябва да изслушаме носителя на Пръстена?
— Аз не искам да влизам в Мория каза Леголас.
Хобитите мълчаха. Сам погледна към Фродо.
— Не искам да влизам — изрече най-сетне Фродо, — но и не искам да отхвърлям съвета на Гандалф. Моля да не гласуваме, докато не се наспим. Сутринта Гандалф ще получи съгласието ни по-лесно, отколкото в този студен сумрак. Как вие вятърът!
При тия думи всички притихнаха и се умислиха. Чуваха свистенето на вятъра сред скали и дървета, а наоколо из нощната пустота се разнасяха стенания и вой.
Изведнъж Арагорн скочи на крака.
— Как вие вятърът ли! — викна той. — Вие с вълчи гласове. Уаргите са дошли на запад от планините!
— Нужно ли е тогава да чакаме утрото? — запита Гандалф. — Прав съм бил. Ловът започва! Даже и да доживеем до заранта, кой би желал сега да пътува нощем на юг, следван от вълци?
— Далече ли е Мория? — запита Боромир.
— Имаше врата югозападно от Карадрас, на около петнадесет мили птичи полет и може би двадесет мили вълчи бяг — мрачно отвърна Гандалф.
— Тогава да тръгнем утре призори, ако можем — каза Боромир. — По-добре е да се боиш от орк, отколкото да чуваш вълк.
— Вярно! — каза Арагорн, разхлабвайки ножницата на меча си. — Но където вълк вие, там и орк се крие.
— Съжалявам, че не послушах съвета на Елронд — промърмори Пипин на Сам. — В края на краищата за нищо не ме бива. Няма в мен достатъчно от закваската на Бандобрас и Бикогласния — този вой смразява кръвта ми. Не помня да съм се чувствал толкова окаян.
— Сърцето ми слезе в петите, господин Пипин — каза Сам. — Но още не са ни изяли, а тук с нас има и яки хора. Каквото и да му е писано на стария Гандалф, обзалагам се, че не е вълчи търбух.
За да се защити през нощта, Отрядът се изкатери на върха на хълмчето, зад което се бе укрил. Увенчаваше го група стари и криви дървета, около които лежеше разрушен кръг от огромни камъни. Запалиха огън по средата, защото нямаше надежда мракът и тишината да попречат на ловуващите глутници да открият следата им.
Седяха край огъня и ония, които не бяха на стража, дремеха неспокойно. Горкото пони Бил стоеше разтреперано и потно. Вълчият вой сега ги обкръжаваше от всички страни и ту се усилваше, ту заглъхваше. Сред гъстия мрак безброй очи надничаха над ръба на хълма. Някои се приближаваха почти до каменния пръстен. В една пролука на кръга зърнаха черна вълча фигура, загледана към тях. Откъм нея се надигна вледеняващ вой, сякаш предводителят свикваше глутницата си за нападение.
Гандалф се изправи и с вдигнат жезъл широко закрачи напред.
— Слушай, Псе на Саурон! — извика той. — Гандалф е тук. Бягай, ако държиш на гнусната си кожа! Пристъпиш ли в този пръстен, ще те изпека от опашката до муцуната.
Вълкът изръмжа и се хвърли към тях с огромен скок. В този миг се раздаде рязък звън на опъната струна. Леголас бе отпуснал тетивата на лъка си. С отвратителен крясък летящата фигура се сгромоляса на земята; елфическата стрела бе пронизала гърлото й. Дебнещите очи тутакси изгаснаха. Гандалф и Арагорн се втурнаха напред, но хълмът бе пуст; глутниците бяха избягали. Мракът наоколо притихна и вече никакъв вой не долиташе с въздишащия вятър.
Нощта бе напреднала и на запад нащърбената луна залязваше, проблясвайки на пресекулки през разкъсаните облаци. Изведнъж Фродо се сепна от сън. Ненадейно от вси страни като буря избухна свиреп и див вой. Грамадна глутница уарги се бе сбрала безшумно около бивака и сега ги нападаше едновременно отвсякъде.
— Хвърлете дърва в огъня! — извика Гандалф на хобитите. — Извадете мечовете си и застанете гръб до гръб!
Новите клони пламнаха и в подскачащата светлина Фродо видя как безчет сиви силуети прескачат каменния пръстен. Последваха ги още, и още. С един удар на меча си Арагорн промуши гърлото на огромния им водач; Боромир със замах разцепи главата на друг. Разкрачил яките си нозе край тях, Гимли въртеше джуджешката си секира. Лъкът на Леголас пееше.
В трептящите огнени отблясъци Гандалф сякаш изведнъж започна да расте, да се издига — огромен заплашителен силует като каменна статуя на някакъв древен крал, възправен над хълма. Връхлитайки като облак, той вдигна един горящ клон и широко закрачи срещу вълците. Те отстъпиха пред него. Той запрати нависоко пламтящата главня. Ненадейно като мълния я обви бяло сияние и гласът на вълшебника затътна гръмовито: