— Наур ан едраит аммен! Наур дан и нгаурхот! — извика той.
Сред грох и пукот дървото над него се разлисти и разцъфтя с ослепителни пламъци. Огънят заподскача от стъбло на стъбло. Ярка светлина увенча целия хълм. Мечовете и ножовете на защитниците сияеха и искряха. Последната стрела на Леголас пламна насред полет и се заби горяща в сърцето на един грамаден вълк водач. Всички останали побягнаха.
Огънят бавно затихваше, докато не остана нищо освен бавно падаща пепел и искри; лютив дим се виеше над обгорелите дънери и мрачно се спускаше от хълма, докато в небето прииждаха първите смътни утринни лъчи. Враговете бяха разгромени и повече не се завърнаха.
— Какво ви казвах, господин Пипин? — обади се Сам, прибирайки меча си. — Вълците не се докопаха до него. Това се казва изненада, няма грешка, няма грешка! Без малко да ми опърли косата!
Когато утрото огря с пълна сила, от вълците нямаше и следа и пътниците напразно диреха телата на убитите. От битката не бе останало нищо освен обгорелите дървета и стрелите на Леголас, пръснати по върха на хълма. Всички бяха цели освен една, от която бе останало само острието.
— От това се страхувах — каза Гандалф. — Не са били обикновени вълци, дебнещи плячка из пущинака. Да закусим бързо и да се махаме!
Този ден времето отново се промени, като по повелята на някаква сила, дето вече не се нуждаеше от сняг след отстъплението им от прохода, сила, желаеща сега светлина, в която отдалеч да се вижда всяко движение сред дивата пустош. През нощта вятърът се бе обърнал от север на северозапад, а сега утихна. Облаците изчезнаха на юг, разкривайки високо синьо небе. Докато стояха на склона на хълма, готови да тръгнат, бледи слънчеви лъчи огряха планинските върхове.
— Трябва да достигнем вратите преди залез-слънце — каза Гандалф, — иначе, боя се, изобщо няма да се доберем до тях. Не са далече, но пътят ни може да лъкатуши, защото тук Арагорн не може да ни води; той рядко е бродил из този край, а аз само веднъж съм бил под западните стени на Мория, и то много отдавна. Ето, там е. — И той посочи на югоизток, където планинските склонове се спускаха отвесно към сенките в подножията им. В далечината смътно се виждаше верига от голи зъбери и сред тях се извисяваше огромна сива стена. — Някои от вас може да са забелязали, че когато напуснахме прохода, аз ви поведох на юг, а не натам, откъдето тръгнахме. Добре, че го сторих, защото сега ни остава да пресечем само няколко мили, а се нуждаем от бързина. Да вървим!
— Не знам На какво да се надявам — мрачно каза Боромир, — дали Гандалф да намери каквото търси, или като стигнем до канарите, да открием, че вратите са изчезнали завинаги. И двата избора изглеждат неблагоприятни, а най-вероятно е да попаднем в капан между вълците и скалната стена. Водете ни!
Сега Гимли крачеше начело заедно с вълшебника, изгаряйки от нетърпение да стигне до Мория. Двамата поведоха Отряда обратно към планините. Единственият западен път към древната Мория бе прокаран някога покрай потока Сиранон, извиращ от подножието на скалите, недалеч от портата. Но или Гандалф се бе заблудил, или пък местността се бе изменила през последните години; той не откри потока там, където го търсеше — само на няколко мили южно от мястото на нощувката.
Утрото отминаваше, наближаваше пладне, а Отрядът все още бродеше и се катереше из голите червеникави чукари. Никъде не забелязваха да проблясва вода, нито чуваха бълбукане. Всичко бе пусто и пресъхнало. Сърцата им се свиваха. Не видяха нито едно живо създание, нито една птица не се мярна в небето, ала никой не смееше да помисли какво ги чака, ако нощта ги застигне из този затънтен край.
Внезапно Гимли, който бе избързал напред, се обърна и ги повика. Изправен на една могилка, той сочеше надясно. Изтичаха нагоре и видяха под себе си дълбоко и тясно речно корито. То бе празно и безмълвно, само тънка струйка вода се процеждаше сред зацапаните с червено-кафяви камъни, но по отсамния бряг минаваше и неравна изоставена пътека, лъкатушеща сред разрушените стени и плочи на древно шосе.
— А! Ето го най-сетне! — каза Гандалф. — Тук течеше потокът — наричаха го Сиранон, Поток на Вратата. Но не мога да разбера какво се е случило с водата; навремето се лееше бързоструйно. Хайде! Трябва да побързаме. Закъсняваме.