Всички в Отряда бяха уморени и с подбити крака, но още много мили упорито се влачиха по неравната криволичеща пътека. Слънцето превали пладне и взе да се спуска на запад. След кратка почивка и забързан обяд продължиха пътя си. Планините се въсеха пред тях, но пътеката лежеше в дълбока падина, от която се виждаха само най-високите склонове и далечните източни върхове.
Най-после стигнаха остър завой. Дотук пътят се движеше на юг между коритото на потока и висока стръмнина, но сега отново се насочи право на изток. Зад завоя видяха пред себе си неголяма отвесна стена, висока няколко фатома, с назъбен пречупен връх. От ръба се процеждаше струйка вода през широк процеп, навярно издълбан някога от могъщ пълноводен водопад.
— Нещата наистина са се променили! — каза Гандалф. — Но грешка не може да има. Това е всичко, което остава от Стълбищния водопад. Ако си спомням добре, край него имаше издълбана в скалата стълба, но главният път се отклоняваше наляво и с няколко завоя достигаше платото горе. Между водопада и Стените на Мория имаше плитка долина и Сиранон я пресичаше, а пътят минаваше край него. Да идем да видим как е сега!
Без затруднения откриха каменните стъпала и Гимли се втурна нагоре, последван от Гандалф и Фродо. Когато достигнаха върха, те видяха, че не могат да продължат по пътя, и разбраха причината за пресъхването на Потока на Вратата. Зад тях залязващото слънце изпълваше хладното западно небе със златни отблясъци. Пред тях се разстилаше безмълвно мрачно езеро. Нито небето, нито залезът се отразяваше в навъсената му повърхност. Заприщеният Сиранон бе изпълнил долината. Оттатък злокобната вода огромни скални стени издигаха под чезнещите лъчи суровите си бледи лица — последна и непреодолима преграда. Фродо не можа да различи никаква следа от порта или вход, нито пукнатина или пролука в начумерения камък.
— Ето Стените на Мория — посочи Гандалф отвъд водата. — И там бе едно време Портата, Елфическата врата в края на пътя от Зелеников край, по който дойдохме. Но този път е затворен. Предполагам, никой от Отряда не би желал да плува привечер през тази мрачна вода. Не ми изглежда здравословна.
— Трябва да намерим обиколен път по северния бряг — каза Гимли. — Най-напред Отрядът трябва да се изкачи по главното шосе и да видим къде ще ни изведе. Дори да нямаше езеро, не бихме могли да преведем товарното пони по тази стълба.
— При всяко положение не можем да вземем горкото животно в Мините — каза Гандалф. — Мрачен е пътят под планините и има тесни и стръмни места, които ние можем да преодолеем, но не и то.
— Бедният стар Бил! — каза Фродо. — Не бях помислил за това. И бедният Сам! Питам се какво ли ще каже?
— Съжалявам — отвърна Гандалф. — Горкият Бил беше полезен спътник и сърцето ми се къса, че трябва да го оставим на произвола на съдбата. Ако ме бяхте послушали, щяхме да пътуваме с малко багаж и без пони, особено пък това, към което се привърза Сам. През цялото време се боях, че ще бъдем принудени да поемем този път.
Наближаваше краят на деня и студените звезди примигваха в небето високо над залеза, когато Отрядът бързо се спусна по надолнището и достигна брега на езерото. То не изглеждаше по-широко от два-три фурлонга. В падащия здрач не можеха да видят докъде се простира на юг, но северният му край бе на не повече от половин миля и между каменните откоси, затварящи долината и ръба на езерото, имаше ивица равна земя. Забързаха напред, защото им оставаха още миля-две, докато стигнат мястото на отсрещния бряг, към което се бе насочил Гандалф; а подир това трябваше да дирят вратата.
Когато стигнаха до най-северния край на езерото, откриха, че тесен ручей пресича пътя им. Зелен и застоял, той се протягаше като слизеста ръка към околните хълмове. Преди някой да го спре, Гимли закрачи напред и откри, че водата е плитка и покрай брега не залива дори глезена. Останалите минаха в колона след него, опипвайки предпазливо с крака, защото из обраслите с водни плевели вирчета се криеха мазни хлъзгави камъни и всяка стъпка бе опасна. Фродо потръпна от отвращение, докосвайки с нозе тъмната, нечиста вода.
Докато Сам, последен от Отряда, извеждаше Бил на сухо от другата страна, отнякъде се раздаде приглушен звук — свистене, последвано от цамбуркане, сякаш някоя риба бе смутила спокойната водна повърхност. Бързо се завъртяха и зърнаха вълнички, поръбени с черни сенки в здрача; от една точка далече в езерото бавно се разбягваха широки кръгове. Нещо избълбука и настъпи тишина. Мракът се сгъсти и сетните отблясъци на залеза потънаха в облаците.