Сега Гандалф бързаше с широка крачка и останалите го догонваха както можеха. Стигнаха до ивицата суха земя между езерото и откосите — тя бе тясна, често се свиваше до десетина ярда и я отрупваха съборени скали и камъни; все пак намериха път под самата скала, като се държаха колкото може по-далече от мрачната вода. Една миля по-южно по брега се натъкнаха на зеленикови дървета. В плитчините гниеха дънери и клони, изглежда, останки от древни горички или от жив плет, ограждал някога пътя през заляната долина. Но в подножието на скалната стена все още се възправяха, живи и могъщи, две високи дървета, по-огромни от която и да било зеленика, виждана от Фродо насън иди наяве. Грамадните им корени се простираха от стената до езерото. Гледани от далечния край на Стълбата, те изглеждаха като обикновени храсти под надвисналите канари; ала сега се издигаха нагоре непреклонни, тъмни и безмълвни, хвърляйки дълбоки нощни сенки в подножието си, застанали като стражеви кули в края на пътя.
— Ето че стигнахме най-после! — каза Гандалф. — Тук свършва елфическият път от Зелеников край. Зелениката бе знак на хората от тая област и те са я засадили тук, за да отбележат края на владенията си, защото Западната порта е била изградена главно за търговските им отношения с Владетелите на Мория. Щастливи бяха ония дни, когато все още се срещаше братска дружба между различните народи, дори между джуджета и елфи.
— Не по вина на джуджетата е изчезнала тая дружба — каза Гимли.
— Не съм чувал да е било по вина на елфите — възрази Леголас.
— А аз съм чувал и едното, и другото — каза Гандалф, — и не ще обсъждам въпроса сега. Но моля поне вас двамата, Леголас и Гимли, бъдете приятели и ми помагайте. Нужни сте ми. Вратата е затворена и скрита. Колкото по-рано я намерим, толкова по-добре. Нощта наближава!
Като се обърна към останалите, той добави:
— Докато търся, вие се подгответе за влизане в Мините. Защото се боя, че тук ще трябва да се сбогуваме с нашия добър четириног носач. Трябва да отделите повечето от дрехите, които взехме за защита от студовете — те няма да ви трябват вътре, нито, надявам се, когато излезем и продължим пътешествието на юг. Вместо това всеки от нас трябва да поеме част от товара на понито, особено храната и меховете с вода.
— Но вие не можете да изоставите горкия стар Бил в това запустяло място, господин Гандалф! — гневно и отчаяно извика Сам. — Няма да позволя, и толкоз. След като ни придружи толкова далече и прочие!
— Съжалявам, Сам — каза вълшебникът. — Но когато вратата се отвори, не вярвам да успееш да примамиш своя Бил навътре, в безкрайния мрак на Мория. Ще трябва да избираш между Бил и господаря си.
— Ако аз го водя, той ще последва господин Фродо дори и в драконова бърлога — възрази Сам. — Ами че то си е направо убийство да го прокудим при тия вълци, дето бродят наоколо.
— Надявам се да не е убийство — каза Гандалф. Той положи длан върху главата на понито и тихо заговори: — Върви и нека те съпроводят закрилни и пътеводни слова. Ти си мъдро животно и много узна в Ломидол. Мини оттам, където можеш да намериш трева, и стигни подир време в дома на Елронд или където пожелаеш… Това е, Сам! Сега той има толкова надежда, колкото и ние, да избяга от вълците и да се добере до дома.
Намусеният Сам стоеше до понито, без да отговори. Бил, изглежда, бе разбрал добре какво става и душеше, притиснал муцуна към ухото му. Сам се разрида и непохватно задърпа ремъците, захвърляйки багажа на понито по земята. Останалите разпределиха имуществото, като струпваха накуп всичко, което можеха да изоставят, и прибираха в багажа си необходимото.
Когато свършиха, се обърнаха да видят Гандалф. Той като че не бе направил нищо. Стоеше между двете дървета и се взираше в гладката скална стена, сякаш се канеше да пробие дупка с погледа си. Гимли се луташе наоколо, почуквайки тук-там със секирата си по камъка. Леголас се бе притиснал към скалата, сякаш се вслушваше.
— Е, ето ни тук и всички сме готови — каза Мери, — но къде е Вратата? Не виждам и следа от нея.
— Затова са и направени вратите на джуджетата — да не се виждат, когато са затворени — каза Гимли. — Те са невидими и ако забравят тайната, дори самите им създатели не могат да ги открият и отворят.
— Но тази Врата не е била изградена, за да остане тайна, известна само на джуджетата — заяви Гандалф, който изведнъж се опомни и се завъртя към тях. — Ако нещата не са се променили издъно, то очи, които знаят що да дирят, могат да открият знаците.