— Изобщо не си спомням това място! — каза Гандалф, застанал неуверен под арката. Той надигна жезъла си с надежда да открие някой знак или надпис, който да му помогне в избора; но не се забелязваше нищо подобно. Той поклати глава. — Много съм уморен, за да реша. А предполагам, че и всички вие сте уморени като мен, може би и повече. Най-добре да спрем тук до края на нощта. Знаете какво искам да кажа! Тук вътре царува вечен мрак, но навън късната луна клони на запад и полунощ отминава.
— Горкият стар Бил! — каза Сам. — Питам се къде ли е. Надявам се, че ония вълци още не са го хванали.
Вляво от голямата арка откриха каменна врата — тя бе затворена, но бе достатъчен лек натиск, за да се завърти плавно навътре. Зад нея като че се криеше просторна зала, изсечена в скалата.
— Стойте! Стойте! — извика Гандалф, когато Мери и Пипин се втурнаха напред, доволни да открият място, където могат да починат и да се чувстват поне малко по-защитени, отколкото в открития коридор. — Стойте! Още не знаете какво има вътре. Аз ще мина пръв.
Той влезе предпазливо и останалите го последваха един по един.
— Ето! — каза Гандалф, сочейки с жезъла си към средата на пода.
Всички видяха пред краката му широка кръгла дупка като отвор на кладенец. Строшени ръждиви вериги лежаха по ръба и висяха в черната шахта. Наоколо се търкаляха каменни отломки.
— Някой от вас можеше да падне вътре и още да се чуди кога ли ще стигне дъното — каза Арагорн на Мери. — Докато имате водач, оставете го да върви пръв.
— Изглежда, това е било стая за стражата, надзираваща трите коридора — каза Гимли. — Тази дупка очевидно е била кладенец за пазачите, покрит с каменен похлупак. Но похлупакът е разбит и всички трябва да внимаваме в тъмното.
Пипин усещаше странно влечение към кладенеца. Докато останалите разгъваха одеялата и приготвяха легла край стените на залата, колкото може по-далеч от дупката в пода, той пропълзя към ръба и надникна надолу. В лицето му удари хладен въздух, излитащ от невидими дълбини. Внезапен импулс го тласна да напипа един каменен отломък и да го пусне в бездната. Усети как сърцето му удари много пъти, преди да се чуе звук. Сетне нейде долу, като че камъкът бе паднал сред дълбока вода в някаква пещера, се раздаде цамбуур — много далечно, но засилено и отекващо из каменната тръба.
— Какво е това? — възкликна Гандалф.
Когато Пипин призна какво е направил, той въздъхна с облекчение, но бе разгневен и Пипин видя как очите му святкат.
— Глупав Тук! — изръмжа вълшебникът. — Това е сериозно пътуване, а не някаква си хобитова разходка. Следващия път се хвърли вътре, та повече да не ни пречиш. Кротувай сега!
Няколко минути не се чу нищо друго; но после от дълбините долетяха слаби удари: Тум-туп, туп-тум. Те спряха и когато ехото заглъхна, отново се повториха: туп-тум, тум-туп, туп-туп, тум. Звучаха обезпокояващо, като някакви сигнали; но след малко чукането затихна и повече не го чуха.
— Това бяха удари на чук или изобщо не разбирам от тия неща — каза Гимли.
— Да — каза Гандалф, — и това не ми харесва. Може да няма нищо общо с глупавия камък на Перегрин; но вероятно сме смутили нещо, което би било по-добре да остане на мира. Моля ви, не правете вече нищо подобно! Да се надяваме, че ще отпочинем без повече вълнения. Ти, Пипин, за награда можеш да поемеш първата стража — изръмжа той, докато се омотаваше в одеялото.
Окаян, Пипин седна край вратата сред непрогледния мрак; ала непрестанно се озърташе от страх, че нещо незнайно ще изпълзи от кладенеца. Искаше му се да покрие дупката, та било и само с одеяло, но не смееше да помръдне или да се доближи до нея, макар че Гандалф изглеждаше заспал.
Гандалф лежеше неподвижен и безмълвен, но всъщност бе буден. Дълбоко замислен, той се мъчеше да си припомни до най-дребни подробности предишното си пътуване през Мините и тревожно преценяваше коя посока да избере по-нататък; един погрешен завой сега можеше да доведе до гибел. След около час той стана и се приближи до Пипин.
— Иди в някое ъгълче да поспиш, моето момче — добродушно каза той. — Сигурно много ти се спи. Аз не мога да мигна, тъй че нищо не ми пречи да поема и стражата.
„Знам какво ми е — промърмори си той, сядайки край вратата. — Пуши ми се! Не съм запалвал от оная сутрин преди снежната буря.“