Гандалф замлъкна и потъна в размисъл. Изведнъж заплахата и ужасът на залата обзеха целия Отряд.
— Не можем да излезем — промърмори Гимли. — Имахме късмет, че езерото бе поспаднало и Стражът дремеше на дъното в южния край.
Гандалф надигна глава и се огледа.
— Изглежда, те са отбранявали докрай двете врати — каза той, — но по онова време са били останали малцина. Тъй е завършил опитът отново да бъде завоювана Мория! Храбър, но безумен. Не е настъпило още времето. А сега, мисля, трябва да се сбогуваме с Балин, син на Фундин. Тук трябва да лежи той, в залите на прадедите си. Ние ще вземем тази книга, Книгата на Мазарбул, и по-късно ще я проучим внимателно. Най-добре я пази ти, Гимли, и ако имаш възможност, отнеси я на Даин. Тя ще го заинтригува, макар и дълбоко да го наскърби. Хайде, да вървим! Утрото отминава.
— Накъде ще тръгнем? — запита Боромир.
— Обратно към голямата зала — отвърна Гандалф. — Но идването ни дотук не бе напразно. Сега знам къде сме. Както казва Гимли, това трябва да е Залата на Мазарбул, а другата — двадесет и първата зала на Северния край. Следователно трябва да минем през източната арка и да слизаме надясно, на юг. Двадесет и първата зала трябва да е на Седмото ниво, тоест шест етажа над нивото на Портите. Хайде! Да се връщаме в голямата зала.
Едва бе изрекъл тези думи, когато мощно, тътнещо бумтене долетя сякаш от далечните дълбини и разтърси камъка под краката им. Разтревожени, те се хвърлиха към вратата. Дум, дум — раздаде се отново, като че гигантски ръце превръщаха самите пещери на Мория в огромен тъпан. После отекна тръбен звук — в голямата зала мощно изсвири рог и нейде по-далече му отвърнаха рогове и пронизителни крясъци. Долетя забързаният шум на безброй стъпки.
— Те идат! — извика Леголас.
— Не можем да излезем — каза Гимли.
— Капан! — извика Гандалф. — Защо се бавих? Ето ни, хванати както някога джуджетата. Но тогава не съм бил тук. Ще видим какво…
Дум, дум — изгърмяха тъпаните и стените се разтърсиха.
— Затворете вратите и ги залостете с нещо! — изкрещя Арагорн. — И докато можете, не сваляйте раниците — все още има надежда да си пробием път.
— Не! — каза Гандалф. — Не бива да се затваряме. Оставете източната врата широко разтворена! Ако имаме възможност, ще тръгнем натам.
Отново се раздаде дрезгавият вой на рога, последван от пискливи гласове. Със звън и тракане Отрядът изтегли мечовете си. Гламдринг сияеше с бледа светлина, ръбовете на Жилото проблясваха. Боромир подпря с рамо западната врата.
— Чакай малко! Не я затваряй още! — каза Гандалф.
Той изтича до Боромир и се възправи в цял ръст.
— Кой идва тук да смути покоя на Балин, Владетел на Мория? — мощно извика вълшебникът.
Избухна дрезгав смях, сякаш камъни се сипеха в кладенец; сред този шум се открои гърлен заповеден глас. Дум, бум, дум — продължаваха да тътнат тъпаните из дълбините.
С бързо движение Гандалф застана пред открехнатата врата и протегна напред жезъла си. Ослепителен блясък заля залата и коридора отвън. За миг вълшебникът надзърна натам. Из коридора засвистяха стрели и той отскочи назад.
— Там има безброй орки — каза той. — Някои са грамадни и зли — черни Уруки от Мордор. Засега се колебаят, но с тях има и още някой. Мисля, че е огромен пещерен трол и може би не е сам. Нататък няма надежда за бягство.
— И изобщо няма да има надежда, ако дойдат и на другата врата — каза Боромир.
— Засега не се чува нищо — каза Арагорн, който стоеше край източната врата и се ослушваше. — От тази страна по коридора се спуска стръмна стълба — тя явно не отива обратно към голямата зала. Но би било зле да бягаме слепешком, гонени по петите. Не можем да залостим вратата. Тя се отваря навътре, а ключът е изчезнал и ключалката — счупена. Първо трябва да направим нещо, за да задържим неприятеля. Ще ги накараме да се боят от Залата на Мазарбул — зловещо добави той, опипвайки острието на своя меч Андурил.
В коридора отекнаха тежки стъпки. Боромир се хвърли към вратата и я избута назад; после я заклини с парчета от счупени мечове и дървени отломки. Отрядът се оттегли към другия край на залата. Но не им се удаде да избягат. Страхотен удар олюля вратата; сетне тя бавно започна да се открехва, избутвайки подпорите назад. През разширяващата се пролука се промъкна огромна ръка и рамо с тъмнозеленикава люспеста кожа. После под тях се пъхна и грамаден плосък крак без пръсти. Навън тегнеше мъртва тишина.