Внезапно бяла светлина проряза мрака в края на стълбата. После се раздаде глух грохот и сгромолясване на нещо тежко. Тъпъните бясно заблъскаха: дум-бум, дум-бум, сетне замлъкнаха. Гандалф дотърча по стълбата и се отпусна на пода сред спътниците си.
— Добре, добре! И това мина! — изрече вълшебникът, като се изправяше с усилие. — Сторих всичко, каквото можах. Но си намерих майстора и едва не загинах. Ала не стойте тук! Вървете! Засега ще трябва да се оправяте без светлина — борбата ме съсипа. Вървете! Вървете! Къде си, Гимли? Ела с мен напред! Останалите — плътно зад нас!
Препъваха се подир него и се питаха какво ли се бе случило. Дум, дум — отново загърмяха тъпаните. Сега те звучаха приглушено в далечината, но се приближаваха. Нищо друго не подсказваше за потеря — нито трополене на крака, нито гласове. Гандалф отминаваше завоите, наляво и надясно, изглежда, защото тунелът водеше в желаната от него посока. От време на време някоя стълба от петдесетина и повече стъпала водеше към по-долен етаж. Засега това бе главната опасност, защото в мрака не можеха да видят къде започва спускането, преди да стигнат до него и краката им да срещнат пустотата. Гандалф опипваше с жезъла си като слепец.
След около час бяха изминали малко повече от една миля и бяха слезли по множество стълби. Все още не чуваха преследвачи. Вече почти бяха готови да повярват, че ще избягат. В края на седмото стълбище Гандалф спря.
— Става горещо! — изпъшка той. — Трябва най-сетне да сме слезли до нивото на Портата. Мисля, че скоро ще е време да търсим ляв завой, който да ни изведе на изток. Надявам се да не е далече. Много съм изморен. Трябва да си почина малко, та ако ще всички изчадия на орките да са по петите ни.
Гимли го хвана за ръката и му помогна да седне на стъпалото.
— Какво стана горе при вратата? — запита той. — С кого се срещна? С онзи, който бие тъпаните ли?
— Не знам — отвърна Гандалф. — Но изведнъж се сблъсках с нещо, което не бях срещал до днес. Не можех да измисля нищо, освен да опитам да наложа върху вратата затварящо заклинание. Знам много подобни заклинания, но за да станат както трябва, е нужно време, а и дори тогава вратата може да се разбие със сила. Стоях там и чувах гласовете на орките от другата страна — очаквах всеки миг да я изкъртят. Не можех да разбера какво казват: изглежда, говореха на гнусния си език. Схванах само гаш, което значи огън. После нещо влезе в залата — усетих го през вратата — и дори орките се изплашиха и замлъкнаха. То се вкопчи в желязната халка и сетне забеляза мен и заклинанието ми. Нямам представа какво беше, но никога не съм се сблъсквал с такъв противник. Противозаклинанието бе страхотно. То едва не ме унищожи. За миг вратата се изтръгна изпод властта ми и взе да се открехва. Трябваше да изрека Заповедното слово. Напрежението се оказа преголямо. Вратата се пръсна на парчета. Отвъд нея нещо черно като облак забулваше светлината и аз отхвръкнах надолу по стълбата. Цялата стена рухна, а мисля, че отгоре се стовари и сводът. Боя се, че сега Балин е погребан надълбоко, а може би още нещо лежи до него. Не знам. Но поне тунелът зад нас е затрупан навеки. Ах! Никога не съм се чувствал толкова изтощен, но вече ми минава. А сега какво ще речеш ти, Фродо? Нямах време, да го кажа, но никога през живота си не съм изпитвал такава радост, както когато заговори. Боях се, че Арагорн носи един храбър, но мъртъв хобит.
— Ами какво да река? — отвърна Фродо. — Мисля, че съм жив и здрав. Ударен съм и ме боли, но това се понася.
— Е — обади се Арагорн, — мисля само да кажа, че хобитите са издялани от такъв як материал, какъвто не съм срещал досега. Ако знаех, щях да говоря по-кротко в хана на Брее! Ударът на онова копие можеше да промуши глиган!
— Аз пък се радвам да съобщя, че мене не можа да ме промуши — отговори Фродо, — макар да се чувствам тъй, сякаш съм минал между наковалня и чук.
Не каза нищо повече. Всяко вдишване му причиняваше болка.
— На Билбо си се метнал — каза Гандалф. — Както казах някога и за него, в теб се крие повече, отколкото вижда окото.
Фродо се запита дали в тая забележка не се крие някакъв по-дълбок смисъл.
Продължиха напред. Не след дълго Гимли заговори. Зорките му очи виждаха добре в мрака.
— Мисля, че напред има светлина — каза той. — Но не е дневна светлина. Червена е. Какво ли може да бъде?
— Гаш! — промърмори Гандалф. — Питам се дали не са имали предвид това, че в по-долните нива има пожар? Все едно, можем само да продължаваме напред.