— Ай! Ай! — изстена Леголас. — Балрог! Балрог е дошъл!
Гимли гледаше с широко разтворени очи.
— Злото на Дурин! — изкрещя той, изтърва секирата и закри лицето си с длани.
— Балрог! — промърмори Гандалф. — Сега разбирам. — Той се олюля и тежко се подпря на жезъла. — Каква злочестина! А аз вече съм изтощен.
Обляна от огън, черната фигура се носеше към тях. Орките закрещяха и се изсипаха надолу по каменните мостове. Тогава Боромир надигна рога си и могъщо изсвири. Предизвикателният зов отекна гръмко, забушува като вик на цяла армия под пещерния свод. За миг орките се отдръпнаха и дори огнената сянка спря. Сетне ехото заглъхна изведнъж, като пламъче, пометено от черен вихър, и враговете продължиха напред.
— През Моста! — извика Гандалф, сбирайки цялата си сила. — Бягайте! Всички сте безсилни срещу този враг. Аз трябва да удържа теснината. Бягайте!
Вместо да послушат заповедта, Арагорн и Боромир стояха рамо до рамо зад Гандалф в края на моста. Останалите спряха пред вратата в дъното на залата и се обърнаха — не можеха да оставят водача си сам срещу врага.
Балрогът стигна до бездната. Гандалф стоеше насред моста, облегнат на жезъла в лявата си ръка, но в десницата му сияеше Гламдринг, студен и бял. Врагът му отново спря насреща и сянката около него се разпери като огромни криле. Той надигна камшика, жилите изпукаха и застенаха. Огън излетя от ноздрите му. Но Гандалф стоеше твърдо.
— Не можеш да минеш — каза той. Орките застинаха на място и настана мъртвешка тишина. — Аз съм служител на Тайния огън, притежател на Анорския пламък. Не можеш да минеш. Не ще ти помогне мрачният огън, о, пламък на Удун. Върви си в Сянката! Не можеш да минеш.
Балрогът не отговори. Огънят в него сякаш изгасна, но мракът укрепна. Той бавно пристъпи на моста и внезапно израсна до огромна висота, а крилете му се разпериха от стена до стена; но Гандалф все още се виждаше като неясно сияние в здрача; той изглеждаше дребен и съвсем сам — сив и прегърбен като съсухрено дърво пред връхлитаща буря.
От сянката излетя пламтящ червен меч.
Гламдринг му отвърна с бял проблясък.
Звънко проехтя ударът и лумна бял пламък. Балрогът падна възнак и мечът му се пръсна на разтопени отломки. Вълшебникът на моста се олюля, отстъпи крачка назад и отново застана неподвижно.
— Не може да минеш! — изрече той.
С един скок балрогът се озова на моста. Камшикът му се виеше и съскаше.
— Той не може да издържи сам! — извика внезапно Арагорн и се втурна назад по моста. — Елендил! Аз съм с теб, Гандалф!
— Гондор! — изкрещя Боромир и се хвърли подир него.
В този миг Гандалф вдигна жезъла и с мощен вик удари моста пред себе си. Жезълът се строши на две и падна от ръката му. Нагоре избликна ослепителна завеса от бял пламък. Мостът изпука. Камъкът под нозете на балрога се разтроши и рухна в пропастта, а остатъкът от моста се задържа в несигурно равновесие, треперейки като остра скала, протегната над пустотата.
Със страшен вик балрогът падна напред, сянката му се стрелна надолу и изчезна. Но падайки, той завъртя камшика си, жилите шибнаха коленете на вълшебника, обвиха го и го повлякоха към ръба. Гандалф се олюля, рухна, безсилно се вкопчи в камъка и се плъзна към бездната.
— Бягайте, безумци! — изкрещя той и изчезна.
Огньовете изгаснаха и настана черен мрак. Вкаменен от ужас, Отрядът се вглеждаше в пропастта. Арагорн и Боромир едва успяха да изтичат назад, преди остатъкът от моста да рухне с пукот. Викът на Арагорн ги накара да се опомнят.
— Хайде! Аз ще ви водя сега! — призова ги той. — Трябва да изпълним последната му заръка. Следвайте ме!
Трескаво се запрепъваха по голямата стълба зад вратата. Арагорн ги водеше, Боромир тичаше последен. Горе имаше широк, отекващ коридор. Побягнаха по него. Фродо чу до себе си риданията на Сам и тогава разбра, че самият той плаче, тичайки. Дум, дум, дум — тътнеха зад тях тъпаните, сетне удариха печално и бавно като траурни барабани: гррроб!
Бягаха. Светлината отпред се засилваше; в свода зееха широки шахти. Побягнаха още по-бързо. Излязоха в зала, обляна от ярка дневна светлина през високите източни прозорци. Пресякоха я тичешком. Минаха през грамадна разбита врата и внезапно пред тях се разкри Голямата порта — арка от ослепителна светлина.
В сенките зад огромните стълбове от двете й страни клечаха орки стражи, но вратите бяха разбити и съборени. Арагорн повали предводителя, който се изправи насреща му, а останалите побягнаха, ужасени от неговия гняв. Отрядът профуча край тях, без да им обръща внимание. Изтичаха през Портата и заподскачаха надолу по изтърканите от вековете грамадни стъпала — прага на Мория.