И тъй, най-сетне, вече изгубили надежда, те излязоха под открито небе и вятърът облъхна лицата им.
Спряха едва когато бяха извън обсега на стрелите. Наоколо се простираше Смутнолейската долина. Над нея тегнеше сянката на Мъгливите планини, но на изток слънчевите лъчи позлатяваха местността. Пладне бе отминало само преди час. Грееше слънце, облаците бяха бели и високи.
Озърнаха се. Арката на Портата зееше мрачно сред планинската сянка. Далеч под земята слабо и бавно тътнеха тъпаните: гррроб. Рядък черен пушек се провлачваше навън. Не се виждаше нищо друго; наоколо долината бе пуста. Гррроб. Най-сетне скръбта ги облада изцяло и те дълго плакаха — едни изправени и безмълвни, други проснати на земята. Гррроб, гррроб. Тъпаните заглъхнаха.
Глава 6
Лотлориен
— Уви! Боя се, че не можем повече да стоим тук — каза Арагорн. Той погледна към планините, вдигна меча си и извика: — Сбогом, Гандалф! Не ти ли казвах: „Пази се, ако прекрачиш портите на Мория?“ Уви, прав съм бил! На какво да се надяваме без теб?
Той се обърна към Отряда.
— Ще трябва да минем и без надежда. Поне още можем да отмъстим. Нека се стегнем и не плачем повече! Елате! Дълъг път и славни дела ни чакат.
Станаха и се огледаха. На север долината се губеше в сенчеста теснина между две големи разклонения на планините, над които сияеха три бели върха — Келебдил, Фануидхол, Карадрас — Планините на Мория. В началото на теснината един поток се спускаше като бяла дантелена панделка по безкрайна стълба от ниски водопадчета и из въздуха в подножието на планините се носеше пенеста мъгла.
— Натам е Смутнолейската стълба — посочи Арагорн към водопадите. — По онзи дълбок път край потока щяхме да слезем, ако съдбата бе по-благосклонна.
— Или ако Карадрас не бе тъй жесток — добави Гимли. — Ето го там, подсмихва се на припек!
И той размаха юмрук към най-далечния от заснежените върхове, сетне му обърна гръб.
На изток разклонението на планините свършваше изведнъж и зад него се мержелееха необятните далечини. На юг, докъдето стигаше погледът, се простираха Мъгливите планини. Все още се намираха високо в западния край на долината. Под тях, на по-малко от миля, лежеше езеро. То бе дълго и овално, като острие на огромно копие, забито дълбоко в северния склон; но южният му край излизаше от сенките и се разстилаше под слънчевото небе. И все пак водите му бяха мрачни, тъмносини като небето в ясна привечер, гледано от осветена стая. Нито една вълничка не нарушаваше покоя на огледалната му повърхност. Равна зелена морава обграждаше от всички страни гладките скални ръбове.
— Там лежи Огледалното езеро, дълбокият Хелед-зарам! — печално каза Гимли. — Спомням си как той каза: „Дано да те възрадва гледката! Но не можем да се бавим там.“ А сега дълго ще трябва да пътувам, преди отново да ме споходи радостта. Ето че аз ще бързам напред, а той ще остане.
Отрядът се спусна надолу по Порталния път. Той бе неравен и разбит, губеше се като криволичеща пътека из пирена и прещипа, израсли сред пропуканите камъни. Но все още личеше, че в древни времена нагоре се е виело широко павирано шосе, идващо от низините на Кралството на джуджетата. На места край пътя лежаха каменни руини и зелени могилки, увенчани с въздишащи от вятъра крехки брези и ели. Остър завой на изток ги изведе към моравата край огледалното езеро и там, недалеч от пътя, се издигаше самотна колона с пречупен връх.
— Това е Камъкът на Дурин! — извика Гимли. — Не мога да мина, без да се отклоня за миг да погледна чудото на долината!
— Побързай тогава! — каза Арагорн и се озърна към Портата. — Слънцето залязва рано. Орките може да не излязат, преди да се стъмни, но здрачът трябва да ни завари далеч оттук. Месецът е съвсем изтънял и нощта ще бъде мрачна.
— Ела с мен, Фродо! — извика джуджето, изскачайки от пътя. — Не бих те оставил да си идеш, без да видиш Хелед-зарам.
Фродо бавно тръгна подир него, привлечен от спокойната синя вода, въпреки болката и умората; Сам го последва.
Гимли спря край изправения камък и го огледа. Беше напукан, изтрит от времето и изящните руини по страните му не можеха да се разчетат.