Властелинът на пръстените

Живяла дева в прежен ден — зорница в изгрев бял, в бял плащ със крайчец позлатен, с обувки от кристал.

Звезда красяла лоб пречист, в косата й зора трептяла като в клон златист сред Лориен добра.

И белонога, с кръшен стан, с развеяна коса, летяла като лист отвян с южняка из леса.

Там, дето Нимродел летял от стръмното безспир, гласът й сребърно звънтял над грейналия вир.

Но пътят никой днес не знай къде я е отвел; в далечния планински край изчезна Нимродел.

И зад високи планини в уречения час я чакал кораб много дни сред сивия талаз.

Но бурен вятър се извил от север с гневен вой и ладията отклонил през нощния прибой.

А призори видели как сред бурните вълни изчезва надалече бряг с мъгливи планини.

Амрот се взрял към роден кът и участта проклел, че му отрежда дълъг път далеч от Нимродел.

Той бил на елфи древен крал, владетел горделив, когато златен клон цъфтял в Лотлориен красив.

Изправил се на своя борд и всеки го видял как като буревестник горд в морето полетял.

Развял коси, могъщ и смел, прибоя оседлал, и като лебед път поел сред пяна от кристал.

Ала от запад няма вест. Под този небосвод не чуха елфите до днес за гордия Амрот.

Гласът на Леголас трепна и песента се прекъсна.

— Не мога да пея по-нататък — каза той. — Много съм забравил, това е само част. Песента е дълга и печална — разказва как скръбта сполетяла Лотлориен, Цъфтящия Лориен, когато джуджетата събудили злото в планините.

— Но не джуджетата са породили злото — каза Гимли.

— Съгласен съм; и все пак злото връхлетяло — горестно изрече Леголас. — Тогава много елфи от народа на Нимродел напуснали родния край и заминали завинаги, а тя се изгубила далече на юг, в проходите на Белите планини, и не пристигнала на кораба, където я чакал Амрот, нейният любим. Но напролет, когато вятърът повее из младите листа, гласът й все още отеква край водопада, носещ нейното име. А щом задуха южнякът, откъм морето долита гласът на Амрот; защото Нимродел се влива в Сребропът, наричан от елфите Келебрант, а Келебрант — във Великия Андуин, който стига до залива Белфалас, откъдето вдигнали платна лориенските елфи. Но Нимродел и Амрот вече никога не се завърнали. Казват, че тя имала къщичка сред клоните на едно дърво край водопада; такъв бил тогава обичаят на елфите в Лориен, да живеят по дърветата, а може и до днес да е тъй. Затова ги наричали Галадрими, народ на дърветата. Преди да дойде Сянката, горският народ не дълбаел земята като джуджетата и не издигал каменни крепости.

— Дори и в наши дни животът на дърветата изглежда по-безопасен от стоенето на земята — каза Гимли. Той погледна през потока към пътя, идващ от Смутнолейската долина, после вдигна поглед към свода от мрачни клони.

— Добър съвет се крие в думите ти, Гимли — каза Арагорн. — Не можем да изградим къща, но като Галадримите ще опитаме тази нощ да подирим убежище по върховете на дърветата. Вече седяхме край пътя повече, отколкото е разумно.

Отрядът се отклони от пътеката, навлезе в гъста гора и покрай планинския поток се отдалечи на запад от Сребропът. Недалече от водопада на Нимродел откриха група дървета, някои от които надвисваха над водата. Могъщите им дънери имаха обиколка няколко обхвата, а върховете им се губеха в мрака.

— Ще се изкатеря — каза Леголас. — Сред дърво, клон и корен съм като у дома си, макар тия тук да са ми непознати, освен от песните. Мелирни се наричат и тъкмо те разцъфват в жълто, но никога не съм се изкачвал по тях. Сега ще видя каква е формата им и как растат.

— Както и да е — обади се Пипин, — трябва да са наистина вълшебни дървета, ако могат да предложат нощем почивка на някой друг освен на птиците. Не съм свикнал да спя на прът!

— Тогава издълбай си дупка — каза Леголас, — ако това по̀ подхожда на обичаите на твоя народ. Но ще трябва да ровиш бързо и надълбоко, ако искаш да се скриеш от орките.