От изток се надигна бледо утро. Зората се разгаряше, процеждаше се през жълтите листа на малорна и на хобитите им се стори, че огрява ранното слънце на хладна лятна утрин. През разлюлените клони надничаше бледосиньо небе. Поглеждайки през отвора от южната страна на плоскореда, Фродо видя цялата долина на Сребропът като море от чисто злато, тръпнещо под ласката на ветреца.
Утрото още бе ранно и хладно, когато Отрядът отново пое на път, воден сега от Халдир и брат му Румил.
— Сбогом, пречиста Нимродел! — извика Леголас.
Фродо се огледа назад и зърна отблясъка на бяла пяна сред сивите дървесни стъбла.
— Сбогом — изрече той.
Струваше му се, че вече никога не ще чуе тъй прекрасен поток, вечно преливащ неизброимите си ноти и безкрайно променяща се музика.
Върнаха се към пътеката, която все така минаваше по западния бряг на Сребропът, и известно време продължиха по нея на юг. По земята имаше отпечатъци от нозете на орките. Но скоро Халдир кривна между дърветата и спря в сянката им на речния бряг.
— Там, отвъд реката, е един от моите събратя, макар че може да не го виждате — каза той.
После тихичко подсвирна като птица и от групичка млади дървета се показа елф, облечен в сиво, но с отметната качулка; под утринното слънце косата му блестеше като злато. Халдир ловко хвърли през реката топ сиво въже, другият го хвана и върза края за едно крайбрежно дърво.
— Както виждате, Келебрант тук вече е мощна река — каза Халдир. — Водите му са бързи, дълбоки и много студени. Само по принуда стъпваме в тях толкова на север. Но в тия тревожни дни не градим мостове. Ето как пресичаме! Следвайте ме!
Той затегна своя край на въжето около едно дърво, после леко изтича по него над реката и обратно, сякаш стъпваше по широк път.
— Аз мога да мина така — каза Леголас, — но другите не са тъй изкусни. Трябва ли да преплуват?
— Не! — каза Халдир. — Имаме още две въжета. Ще вържем едното на височината на рамото, другото по средата и като се държат за тях, чужденците ще могат да прекосят внимателно.
Когато крехкият мост бе готов, Отрядът мина по него — едни бавно и предпазливо, други по-лесно. От хобитите Пипин се оказа най-добър, защото имаше сигурна стъпка и крачеше бързо, като се държеше само с една ръка; но бе приковал очи към отсрещния бряг и не поглеждаше надолу. Вкопчен здраво във въжетата, Сам едва креташе напред и се взираше надолу към мътните въртопи, сякаш висеше над планинска пропаст.
Като премина жив и здрав, той въздъхна с облекчение.
— Човек се учи, додето е жив, както казваше моят старик! Ама той имаше предвид градинарството, а не да дремеш на прът като пилците или да ходиш като паяк. Даже чичо ми Анди не е правил такива фокуси!
Когато най-после Отрядът се събра на източния бряг на Сребропът, елфите развързаха въжетата и намотаха две от тях. Румил, който бе останал от другата страна, издърпа последното, метна го на рамо, махна с ръка и се върна да пази край Нимродел.
— Сега, приятели — каза Халдир, — навлязохте в Лориенския Наит или Клин, както бихте казали вие, защото тази страна лежи като острие на копие между ръкавите на Сребропът и Великия Андуин. Не разрешаваме на чужди съгледвачи да видят тайните на Наита. Малцина допускаме изобщо да стъпят тук. Както се споразумяхме, ще завържа очите на джуджето Гимли. Засега другите могат да вървят свободно, докато не наближим нашия дом в Егландил. Ъгъла между реките.
Това никак не се понрави на Гимли.
— Споразумението е сключено без мое съгласие — каза той. — Няма да вървя с вързани очи като просяк или пленник. И не съм съгледвач. Моят народ никога не е имал нищо общо със слугите на Врага. Нито пък сме сторили зло на елфите. Не бих ви предал, както не би го сторил Леголас или някой друг от спътниците ми.
— Не се съмнявам в теб — каза Халдир. — Такъв е обаче нашият закон. Не съм господар на закона и не мога да го наруша. И без това сторих много, като ти позволих да прекрачиш през Келебрант.