Гимли бе упорит. Той твърдо застана с разкрачени нозе и положи ръка върху дръжката на секирата си.
— Ще крача свободен — заяви той — или ще се върна да диря своята страна, където знаят, че държа на думата си, та ако ще да загина сам из пущинака.
— Не можеш да се върнеш — непреклонно изрече Халдир. — Щом си стигнал дотук, трябва да те отведем пред Владетеля и Владетелката. Те ще преценят дали да те задържат, или да те пуснат на свобода. Вече не можеш да пресечеш реката, зад тебе има стражи, край които не ще успееш да се промъкнеш. Ще загинеш, преди да си ги видял.
Гимли изтегли секирата от пояса си. Халдир и спътникът му обтегнаха лъковете.
— Чума да тръшне джуджетата и коравите им глави! — възкликна Леголас.
— Хайде! — каза Арагорн. — Ако все още трябва да водя този Отряд, ще правите каквото наредя. Обидно е за джуджето да го отделяме от останалите. Всички ще вървим с вързани очи, дори Леголас. Така ще е най-добре, макар че пътуването ще бъде бавно и скучно.
Изведнъж Гимли се разсмя.
— Каква весела компания от глупци ще бъдем! На въже ли ще ни води Халдир, като група слепи просяци с едно куче? Но бих се задоволил само Леголас да сподели слепотата ми.
— Тук аз съм елф и роднина — разгневи се Леголас на свой ред.
— А сега да викнем: „Чумата да тръшне коравите глави на елфите!“ — намеси се Арагорн. — Но целият Отряд ще върви по един и същ начин. Ела да ни завържеш очите, Халдир!
— Ако не ни водиш добре, ще искам пълно обезщетение за всяко падане и всеки ударен пръст — каза Гимли, докато завързваха очите му с парче плат.
— Няма да се наложи — каза Халдир. — Ще ви водя добре, а пътеките са гладки и прави.
— Уви, безумни са тези дни! — каза Леголас. — Тук всички сме врагове на единствения Враг и въпреки това трябва да вървя слепешком, докато слънцето грее весело в гората през златните листа.
— Може да изглежда безумие — каза Халдир. — А всъщност силата на Мрачния владетел се откроява най-ясно в отчуждението, разделящо всички, що още се борят срещу него. Ала днес целият свят извън Лотлориен, освен може би Ломидол, ни вдъхва толкова малко вяра, че не смеем да рискуваме свободата си с прекалено доверие. Сега живеем на остров сред безбройни заплахи и ръцете ни по-често докосват тетивата, отколкото арфата. Реките дълго ни закриляха, но вече не са сигурна охрана, защото от всички страни Сянката е пропълзяла на север. Някои предлагат да си заминем, но изглежда, че вече е твърде късно. Злото расте из западните планини; изчадията на Саурон изпълват необятните източни земи; а мълвата твърди, че вече не можем спокойно да минем през Рохан на юг и че Врагът охранява делтата на Великата река. Дори да стигнем до морския бряг, не ще намерим убежище там. Казват, че още имало пристанища на Върховните елфи, но те били далече на север и на запад, отвъд страната на полуръстовете. Може би Владетелят и Владетелката знаят къде са, ала аз не знам.
— Би трябвало поне да се досетиш, след като ни видя — каза Мери. — Елфическите заливи са на запад от моята страна, Графството, в което живеят хобитите.
— Честит народ са хобитите, че живеят близо до морския бряг! — каза Халдир. — Много време е минало, откакто някой от моя народ е виждал морето, но песните ни още го помнят. Разкажи ми за тия заливи, докато вървим.
— Не мога — каза Мери. — Никога не съм ги виждал. Досега не бях напускал родния си край. И не вярвам, че бих имал смелостта да го напусна, ако знаех какъв е светът навън.
— Дори и за да видиш прекрасната Лотлориен? — каза Халдир. — Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена със скръб, може би от това тя става още по-велика. Някои от нас пеят, че Сянката ще се оттегли и пак ще настъпи мир. Ала аз не вярвам, че светът край нас отново ще бъде както в древни времена, че слънцето ще грее както преди. Боя се, че за елфите това ще е в най-добрия случай примирие, през което безпрепятствено да минат отвъд Морето и завинаги да напуснат Средната земя. Уви, любима моя Лотлориен! Горестен ще е животът в страна, където никога не е расъл малорн. Но досега никой не е споменавал за малорни отвъд Великото море.
Докато говореха така, Отрядът бавно пристъпваше в колона по горските пътеки, воден от Халдир, а другият елф вървеше отзад. Усещаха под нозете си мека и равна почва и не след дълго закрачиха по-свободно, без страх от сблъсък или препъване. Лишен от зрение, Фродо откри, че слухът и останалите му сетива се изострят. Долавяше аромата на дърветата и утъпканата трева. Чуваше безброй различни ноти в шепота на листата над главата си, песента на реката отдясно и тънките, ясни гласове на птиците в небето. Когато прекосяваха открити поляни, усещаше слънчевите лъчи по лицето и ръцете си.