Странно чувство го бе обхванало още след първата стъпка отвъд Сребропът и колкото по-дълбоко навлизаше в Наита, толкова по-силно ставаше то — струваше му се, че по мост на времето е прекрачил в кътче от Старите времена и сега броди из отдавна изчезнал свят. В Ломидол помнеха древността; в Лориен древността още живееше сред реалния свят. Тук бяха видели и чули злото, бяха познали скръбта; елфите се бояха от външния свят и не му се доверяваха — вълци виеха из покрайнините на гората, — ала над земите на Лориен не тегнеше сянка.
През целия този ден Отрядът продължи пътя си, докато не усетиха падането на хладна привечер и не чуха ранния нощен вятър да шепне сред безброй листа. Тогава си отпочинаха и спаха без страх под дърветата — не можеха да се изкачат, защото водачите не им разрешиха да развържат очите си. На сутринта отново продължиха, без да бързат. По пладне спряха и Фродо усети, че са излезли под сияйните слънчеви лъчи. Внезапно отвред се раздадоха гласове.
До тях безшумно се бе приближила бойна колона от елфи, бързащи към северните граници, за да ги опазят от нападения откъм Мория. Те носеха новини и Халдир сподели част от тях с Отряда. Разбойниците орки попаднали в засада и били почти напълно унищожени; оцелелите избягали на запад, към планините, и елфите ги преследвали. Било забелязано и някакво странно създание, което тичало прегърбено и с отпуснати към земята ръце като животно, макар да нямало животинска форма. Не успели да го хванат, но не го застреляли, защото не знаели дали е добро, или зло, и то изчезнало на юг покрай Сребропът.
— Освен това — каза Халдир — донесоха ми и вест от Владетеля и Владетелката на Галадримите. Всички ще вървите свободно, дори джуджето Гимли. Изглежда, Владетелката знае кой и какъв е всеки от вашия Отряд. Навярно от Ломидол са пристигнали нови послания.
Най-напред той свали превръзката от очите на Гимли и ниско се поклони с думите:
— Прости ми! Гледай ни сега с дружелюбен взор! Гледай и се радвай, защото от Дуринов ден насам си първото джудже, съзряло дърветата на Лориенския Наит!
Когато дойде неговият ред, Фродо погледна нагоре и дъхът му спря. Стояха сред открита ливада. Наляво се издигаше огромна могила и тревата по нея бе зелена като пролетта в Стари времена. По склоновете като двойна корона растяха два пръстена от дървета — външните имаха снежнобяла кора и бяха без листа, но прекрасни в грациозната си голота; вътрешните бяха огромни малорни, все още облечени в бледозлатиста премяна. Високо сред клоните на едно величаво дърво в центъра блестеше бял плоскоред. В подножието на дърветата и навсякъде по зелените склонове тревата бе осеяна с дребни златни цветчета с формата на звезди. Сред тях се полюшваха на стройните си стъбла други цветя, бели и съвсем бледозелени — те искряха като мъгла сред наситения цвят на тревата. Небето отгоре бе синьо, а следобедното слънце огряваше хълма и хвърляше под дърветата дълги зелени сенки.
— Гледайте! Стигнахме до Керин Амрот — каза Халдир. — Това е сърцето на древното кралство, такова, каквото е било от незапомнени дни. Тук е могилата на Амрот, където в по-щастливи времена се издигал неговият дом. Тук вечно цъфтят зимните цветя сред невехнеща трева — жълтият еланор и белият нифредил. Тук ще останем засега, а привечер ще влезем в града на Галадримите.
Всички се проснаха на благоуханната трева, само Фродо още стоеше замаян от изумление. Струваше му се, че е престъпил през висок прозорец, разкрит към изчезнал свят. Огряваха го лъчи, за които в неговия език нямаше дума. Всичко, що виждаше, бе грациозно, но формите изглеждаха ясно очертани, сякаш бяха замислени и изрисувани току преди падането на превръзката от очите му, ала изглеждаха и древни, като че бяха надживели вечността. Виждаше само познати цветове: златни, бели, сини, зелени, но те бяха свежи и до болка прекрасни, сякаш в този миг ги виждаше за пръв път и се мъчеше да им измисли нови и вълшебни имена. Ничие сърце не би могло тук през зимата да скърби за лятото или пролетта. В нищо, израсло по тая земя, не се забелязваше недостатък, болест или безформеност. Лориен бе неопетнена.