Обърна се и видя, че Сам е застанал край него, оглежда се озадачено и разтърква очи, сякаш не бе съвсем сигурен, че не сънува.
— Не ще и дума, денят е ясен и слънцето грее — каза той. — Мислех, че елфите обичат само луната и звездите, но това тук е по-елфическо от всичко, дето съм чувал. Имам чувството, че съм вътре в песните, ако разбирате какво искам да кажа.
Халдир ги погледна и като че наистина разбра и мисълта, и думите. Той се усмихна и каза:
— Вие усещате силата на Владетелката на Галадримите. Ще ви хареса ли да се изкачите с мен по Керин Амрот?
Той леко се заизкачва по тревистите склонове и двамата го последваха. Макар че вървеше и дишаше, а наоколо живи листа и цветя тръпнеха под същия хладен вятър, който облъхваше лицето му, Фродо усети, че се намира в безвременна страна, която не вехне, не се изменя и не чезне в забрава. Дори когато си заминеше и отново навлезеше във външния свят, Фродо, скиталецът от Графството, щеше да продължава да броди по тревата сред еланор и нифредил в прекрасната Лотлориен.
Навлязоха в пръстена от бели дървета. В това време южнякът повя над Керин Амрот и с въздишка заигра сред клоните. Застанал неподвижен, Фродо дочу далечен прибой по отдавна отмити плажове и крясъци на морски птици, чийто род е изчезнал от лицето на земята.
Халдир бе отминал и се изкачваше към един висок плоскоред. Готвейки се да го последва, Фродо положи ръка върху дървото край стълбата — никога не бе усещал тъй внезапно и отчетливо допира на дървесна кора, нейната тъкан и живота под нея. Наслаждаваше се на дървото и докосването му, но не като дървар или дърводелец; това бе насладата на самото живо дърво.
Когато най-сетне стъпи на високата платформа, Халдир го хвана за ръка и го обърна на юг.
— Погледни първо натам! — каза той.
Фродо погледна и видя, все още на известно разстояние, хълм с множество могъщи дървета или град от зелени кули — не можеше да реши кое от двете е вярно. Струваше му се, че оттам идва цялата мощ и светлина, властваща над този край. Внезапно го обзе желанието да полети като птица и да отдъхне сред зеления град. После погледна на изток и видя земите на Лориен да се разстилат до бледия блясък на Великата река Андуин. Надигна взор отвъд реката, всичката светлина изгасна и той отново се озова в познатия свят. Зад реката земите изглеждаха плоски, пусти, безформени и неясни, чак докато не се издигнеха в далечината като мрачна и заплашителна стена. Слънцето, огряващо Лотлориен, нямаше властта да разсее сенките на далечните възвишения.
— Там е твърдината на Южен Мраколес — каза Халдир. — Облечена е в гора от мрачни ели, където дърветата се борят едно срещу друго, а клоните им гният и съхнат. На каменното възвишение сред нея се издига Дол Гулдур, където дълго живя скритият Враг. Боим се, че отново е обитаван от седмократно по-могъща сила. От тази височина можеш да видиш двете сили, изправени една срещу друга; дори и в този миг те се борят мислено, ала докато светлината прониква в самото сърце на мрака, нейната собствена тайна остава неразкрита. Все още.
Халдир се обърна, бързо се спусна надолу и хобитите го последваха.
В подножието на хълма Фродо откри Арагорн, застанал неподвижен и безмълвен като дърво; но в ръцете си държеше златисто цветче еланор, а в очите му блестеше светлина. Обгръщаше го някакъв красив спомен — и като го погледна, Фродо разбра, че той вижда това място така, както е било преди. Защото суровите години бяха изчезнали от лицето на Арагорн и той изглеждаше облечен в бяло, висок и красив млад владетел; изричаше елфически слова на някого, невидим за Фродо.
— Арвен ванимелда, намарие! — каза той, после въздъхна и откъсвайки се от размислите, погледна към Фродо с усмивка. — Тук е сърцето на Елфосвят и тук ще остане завинаги сърцето ми, освен ако не ни чака светлина отвъд мрачните пътища, по които тепърва ще крачим с теб. Ела!
Той хвана Фродо за ръката и се отдалечи от хълма Керин Амрот, при който вече нямаше да се завърне жив.
Глава 7
Огледалото на Галадриел
Когато отново потеглиха напред, слънцето потъваше зад планините и в горите се сгъстяваха сенки. Пътеката навлезе сред гъсталаци, където вече настъпваше мрак. Докато крачеха, под дърветата настана нощ и елфите извадиха сребърните си фенери.
Внезапно отново излязоха на открито и се озоваха под бледото вечерно небе, пронизано от няколко ранни звезди. Пред тях се простираше широк пръстен от открито пространство, който извиваше от двете страни. Зад него имаше дълбок ров, потънал в меки сенки, но тревата по ръба му бе зелена, сякаш още грееше със спомена за отминалото слънце. От другата страна се издигаше висока зелена стена, обграждаща зелен хълм, покрит с малорнови дървета — по-големи от всички, които бяха виждали досега в тази страна. Височината им не можеше да се определи, но те се възправяха в здрача като живи кули. Сред многоетажните им клони и неспирно трептящите листа блестяха безброй светлини: зелени, златни и сребърни. Халдир се обърна към Отряда: