— Добре дошли в Карас Галадон! Ето града на Галадримите, където живеят Владетелят Келеборн и Галадриел, Владетелка на Лориен. Но оттук не можем да влезем, защото портата не е обърната на север. Трябва да заобиколим откъм южната страна, а пътят не е кратък, защото градът е голям.
Покрай външния ръб на рова минаваше път, покрит с бял камък. Тръгнаха по него на запад, а градът все тъй се извисяваше отляво като зелен облак; в гъстеещия мрак изгряваха нови и нови светлини, докато целият хълм сякаш не пламна от звезди. Най-после стигнаха до бял мост, прекосиха го и се озоваха пред портата на града — тя бе обърната на югозапад, разположена между издадените напред стени. По здравите врати висяха многобройни фенери.
Халдир почука, заговори и портата безшумно се открехна, макар че Фродо не забеляза никъде стражи. Пътниците влязоха и вратите се затвориха зад тях. Намираха се в дълбок коридор между стените и минавайки бързо по него, прекрачиха в Града на дърветата. Не виждаха никого, не чуваха стъпки по пътеките, но въздухът наоколо бе изпълнен с гласове. От далечните висини на хълма долиташе песен и се лееше като гальовен дъжд по листата.
По много пътеки и стълбища минаха, докато стигнаха върха и видяха пред себе си блещукаш фонтан сред широка морава. Осветен от висящи по клоните сребърни фенери, той се лееше в сребърно корито, от което извираше бял поток. В южния край на моравата растеше най-могъщото от всички дървета; огромният му гладък дънер лъщеше като сива коприна и се издигаше във висините, където първите му клони се разперваха като огромни ръце под сенчести облаци от листа. Край стъблото висеше широка бяла стълба и в подножието й седяха трима елфи. При идването на пътниците те скочиха на крака и Фродо видя, че са високи и облечени в сиви ризници, а от раменете им висят бели плащове.
— Тук живеят Келеборн и Галадриел — каза Халдир. — Те повеляват да се изкачите и да говорите с тях.
Един от елфите пазачи изсвири звънко с малкия си рог и отгоре му отвърнаха трикратно.
— Аз ще тръгна пръв — каза Халдир. — След мен да дойдат Фродо и Леголас. Останалите могат да се подредят както искат. За тия, които не са свикнали с подобни стълби, изкачването е дълго, но можете да почивате по пътя.
Докато бавно се катереше нагоре, Фродо мина край много плоскореди — някои от едната страна, други от другата, а трети разположени около стъблото на дървото, тъй че стълбата минаваше през тях. Високо над земята той стигна до просторен талан, напомнящ палуба на огромен кораб. Върху него бе изградена къща — толкова голяма, че ако беше на земята, би послужила за зала дори на човеците. Фродо влезе след Халдир и се озова в овално помещение, сред което се издигаше стъблото на грамадния малорн, вече изострено към върха, но все още внушително като необхватна колона.
Мека светлина изпълваше залата; стените й бяха зелени и сребристи, а покривът златен. Вътре седяха мнозина елфи. На два трона край дънера, под балдахин от жив клон, седяха един до друг Келеборн и Галадриел. По елфическия обичай те се изправиха да поздравят гостите си, макар да бяха всепризнати могъщи крал и кралица. Бяха много високи и Владетелката не отстъпваше по ръст на Владетеля; сериозни и красиви бяха лицата им. От глава до пети бяха облечени в бяло; косите на Владетелката бяха тъмнозлатисти, а на Владетеля Келеборн — дълги и блестящи като сребро; но възрастта не бе оставила следи по тях освен в дълбините на погледите — пронизващи като копия под звездна светлина и все пак дълбоки като кладенци на древната памет.
Халдир доведе Фродо пред тях и Владетеля го поздрави на собствения му език. Владетелката Галадриел не каза нито дума, но за дълго се вгледа в лицето му.
— Седни сега край трона ми, Фродо от Графството! — каза Келеборн. — Ще си поговорим, когато дойдат всички.
Докато спътниците влизаха, той любезно поздравяваше всекиго по име.
— Добре дошъл, Арагорн, син на Араторн! — каза той. — Тридесет и осем години отминаха във външния свят, откакто посети тази страна; и тия години тегнат над тебе. Но краят наближава, за добро или за зло. Свали товара си тук за кратък отдих!