Властелинът на пръстените

— Не говори зло за Владетелката Галадриел! — строго каза Арагорн. — Не знаеш за какво говориш. В нея и в цялата тази страна няма зло, стига човек да не го донесе в себе си. А тогава тежко му! Но тази нощ за пръв път, откакто напуснах Ломидол, ще спя без страх. И дано да спя дълбоко, та да забравя за малко скръбта си! Уморен съм телом и духом.

Той се просна на постелята и мигом потъна в дълъг сън. Скоро останалите последваха примера му и нито шум, нито видение смути дрямката им. Когато се събудиха, откриха, че светлият ден е огрял ливадата пред шатрата и слънчевите лъчи блестят по танцуващите струи на фонтана.

Доколкото можеха да си спомнят, те прекараха няколко дни в Лотлориен. През целия им престой грееше ясно слънце, само от време на време лек дъждец се сипеше и отминаваше, оставяйки зад себе си всичко свежо и чисто. Въздухът беше прохладен и мек, сякаш бе пролет, но пътниците усещаха наоколо дълбокото и замислено спокойствие на зимата. Струваше им се, че не се занимават почти с нищо, освен с трапези, напитки, почивка и разходки сред дърветата и това им стигаше.

Не бяха виждали отново Владетеля и Владетелката и рядко разговаряха с елфите; изглежда, повечето от тях не знаеха или не желаеха да използват западняшкия език. Халдир се бе сбогувал с тях и се бе завърнал отново към северната граница, където бдяха много елфи, откакто Отрядът донесе вести от Мория. Леголас почти непрекъснато бе сред Галадримите и след първата нощ вече не спеше със спътниците си, макар че се връщаше да похапне и да поговори с тях. Когато тръгваше надалеч из страната, той често взимаше Гимли със себе си и останалите се учудваха на тази промяна.

Сега, докато седяха заедно или се разхождаха, спътниците често разговаряха за Гандалф и в мислите им ясно се завръщаше всеки негов жест, всяка дума. Докато телата им се изцеляваха от болка и умора, скръбта от загубата ставаше все по-остра. Те нерядко чуваха как наблизо пеят елфически гласове и разбираха, че тези песни оплакват гибелта му, защото долавяха неговото име сред нежните, неразбираеми слова.

Митрандир, Митрандир — пееха елфите, — о, Странник Сив! Защото тъй обичаха да го наричат те. Но ако Леголас се случеше с Отряда, отказваше да превежда песните, твърдейки че не е тъй изкусен и че за него скръбта все още е много силна и се нуждае от сълзи, а не от песни.

Фродо пръв изля малко от мъката си в колебливи слова. Той рядко изпитваше нужда да съчини песен или стих; дори в Ломидол бе слушал, вместо да пее, макар в паметта му да бе събрано много от онова, що други бяха създали преди него. Но сега, когато седеше край фонтана в Лориен и чуваше около себе си гласовете на елфите, мисълта му се въплъти в песен, която му се стори красива; ала щом опита да я повтори на Сам, останаха само късчета, повехнали като шепа съсухрени листа:

Сред Графството, във вечерен мрак чух стъпките му да ехтят; а призори потегли пак безмълвно на далечен път.

От Пущинак до морски плаж, от леден хълм до южен зной, през таен вход със дракон страж, през мрачен лес вървеше той.

С джудже и хобит, елф, човек, със простосмъртен и с велик, със звяра и с орела лек делеше тайния език.

В левица — меч, в десница — цяр, товар почти непоносим; гръмовен глас, пламтяща жар, самотен морен пилигрим.

Той бе и весел, и гневлив, премъдрост древна бе събрал; под вехта шапка старец сив, ръка на жезъла подпрял.

На моста се изправи сам и с Мрак и Огън влезе в бой; строши се жезълът му там, сред Хазад-дум загина той.

— Ама вие комай скоро ще надминете господин Билбо! — обади се Сам.

— Не ми се вярва — каза Фродо. — Но това е най-доброто, което мога да съчиня.

— Е, господин Фродо, ако пак опитате, дано да кажете и една-две думи за фойерверките му. Нещо такова:

Ракети чудни той роди — цветя, и слънце, и звезди, или след тътен златен дъжд изсипваше се изведнъж.

Макар че заслужават далеч по-висока възхвала.

— Не, оставям го на теб, Сам. Или може би на Билбо. Но… о, не мога повече да говоря за това. Непоносимо е да мисля как ще му съобщя тази вест.

Една вечер Фродо и Сам се разхождаха из прохладния здрач. Двамата отново бяха неспокойни. Върху Фродо изведнъж бе паднала сянката на раздялата — нещо му подсказваше, че наближава времето да напусне Лотлориен.