— И един хобит! — викна Мери. — Не всички от нас смятат лодките за по-страшни от диви коне. Моят род живее по бреговете на Брендивин.
— Добре — каза Келеборн. — Тогава ще снабдя Отряда с лодки. Те трябва да са малки и леки, защото, ако потеглите надалеч по вода, на места ще се наложи да ги пренасяте. Ще стигнете до бързеите на Сарн Гебир, а подир това може би и до великия водопад Раурос, където Реката се стоварва с грохот от Нен Хитоел; има и други опасности. На първо време лодките ще облекчат пътуването ви. Ала те не ще ви дадат съвет — в крайна сметка ще трябва да изоставите и тях, и Реката и да завиете на запад… или на изток.
Арагорн дълго благодари на Келеборн. Подаръкът го облекчаваше — не на последно място и затова, че можеше да отложи с още няколко дни избора на пътя. Останалите също изглеждаха обнадеждени. Каквито и опасности да дебнеха напред, сякаш бе по-приятно да се спуснат срещу тях по водните простори на Андуин, отколкото да се тътрят, прегърбени под товара си. Единствено Сам таеше съмнения — той във всеки случай смяташе лодките за толкова страшни, колкото и дивите коне, а може би и по-лоши. Преживените опасности не бяха подобрили мнението му за тия странни превозни средства.
— Всичко ще бъде готово и ще ви чака на пристана утре преди пладне — каза Келеборн. — Ще заръчам сутринта да ви помогнат в подготовката за пътуването. А сега желаем на всички ви лека нощ и спокоен сън.
— Лека нощ, приятели! — каза Галадриел. — Спете в мир! Не безпокойте тази нощ сърцата си с мисли за пътя. Може би за всеки от вас е отредена пътека, макар и да не я вижда. Лека нощ!
Отрядът се сбогува и се върна в шатрата. Леголас дойде с тях, защото това щеше да е последната им нощ в Лотлориен и въпреки заръката на Галадриел искаха да се посъветват помежду си.
Дълго спориха какво трябва да правят и как ще е най-добре да пристъпят към изпълнение на задачата, ала не стигнаха до решение. Явно бе, че повечето искат да отидат първо в Минас Тирит и поне за малко да се отърват от ужаса пред Врага. Биха се съгласили да последват водача си отвъд Реката, в сянката на Мордор; но Фродо не каза нито дума, а Арагорн още се двоумеше.
Преди Гандалф да ги напусне, Арагорн бе възнамерявал да тръгне с Боромир и да помогне с меча си за освобождението на Гондор. Защото вярваше, че словата от сънищата го зоват и че най-сетне е ударил час наследникът на Елендил да излезе на бой срещу Саурон за своята кралска власт. Но в Мория товарът на Гандалф се бе прехвърлил върху плещите му; знаеше, че сега не може да изостави Пръстена, ако накрая Фродо откаже да тръгне с Боромир. И все пак с какво можеше да помогне на Фродо той или който и да било от Отряда, освен сляпо да прекрачи в мрака заедно с него?
— Ако трябва, ще тръгна и сам към Минас Тирит, защото това е мой дълг — каза Боромир; след това дълго седя безмълвен, вперил поглед във Фродо, сякаш се мъчеше да прочете мислите на полуръста. Най-после отново заговори тихо, като че спореше сам със себе си: — Ако желаете само да унищожите Пръстена, то войната и оръжията са безполезни; хората от Минас Тирит не могат да ви помогнат. Но ако искате да унищожите въоръжената мощ на Мрачния владетел, тогава е безумие да навлизате във владенията му без подкрепа; и е безумие да захвърляте… — Внезапно той замълча, сякаш бе разбрал, че изрича мислите си на глас. — Искам да кажа, че е безумие да захвърляте живота си на вятъра. Трябва да изберете дали да защитавате могъща крепост, или да тръгнете открито към обятията на смъртта. Поне така го виждам аз.
В очите на Боромир Фродо съзря нещо ново и странно и напрегнато се вгледа в тях. Очевидно мисълта на Боромир се различаваше от последните му думи. Би било безумие да захвърлят — какво? Всевластния Пръстен? И на Съвета бе казал нещо подобно, ала тогава бе приел забележката на Елронд. Фродо погледна към Арагорн, но той изглеждаше унесен в мислите си и нищо не подсказваше, че е обърнал внимание на думите на Боромир. Така свърши спорът. Мери и Пипин вече спяха, а Сам клюмаше. Нощта бе напреднала.
На сутринта, докато започваха да приготвят оскъдния си багаж, дойдоха елфи, които можеха да говорят техния език, и донесоха много дарове — храна и дрехи за из път. Храната бе главно под формата на тънички тестени питки, светлокафяви отвън и кремави отвътре. Гимли взе една и я огледа с подозрение.